Радослав Бимбалов
Единственият шанс за някакъв пробив е, ако се спечелят местните избори в някои от големите градове, начело със София. Иначе властта остава в ръцете на мафията.
По традиция в началото на всяка година „Дневник“ публикува прогнозите и пожеланията на наблюдатели – философи, писатели, политолози, социолози. Какви са очакванията им за новата 2023 г.? Ще донесе ли тя мир и справедлив край на войната на Русия срещу Украйна? В национален план – ще се състави ли устойчив кабинет, или отново ще има поредица от парламентарни избори? Ще донесат ли промяна местните избори? Ще стане ли животът ни по-добър?
Публикувахме равносметката за изминалата 2022 г., а сега четете какво мислят нашите автори за новата година. След проф. Ивайло Дичев, Добромир Живков, Боряна Димитрова, Асен Асенов, Деян Кюранов, Калоян Велчев, доц. д-р Наталия Киселова, Геновева Петрова, Евгений Кънев и доц. Иво Инджов днес ви предлагаме отговорите на Радослав Бимбалов – експерт в рекламата, писател, политически наблюдател. Заглавието е на редакцията.
Какви са надеждите ви и какви опасенията за 2023 г.?
– Клишето твърди, че с надеждите се разделяме последно. Те наистина са най-ценният ни багаж. Затова не само няма да се простя с надеждите си да преодолеем по-силни тази буря, в която влязохме, но ще добавя и нови. Силно се надявам да осъзнаем, че не сме куфар, който нечии силни ръце подмятат, разменят, губят или крадат.
Опасенията ми са, че това няма да се случи в рамките на тази година, защото не вярвам в подобни чудеса. Такава промяна отнема много време. Трябва да я забързаме, защото всеки от нас има ограничено време тук.
Ще свърши ли войната?
– Така зададен, въпросът има само един отговор. Разбира се, всяка война има начало и край. Но това логично „да“ крие много неизвестни.
Войната е разгулен пир на безчовечността, омразата, садизма и мракобесието. Нямаме право да ги оставяме да се тъпчат с човешки животи, с някаква мазохистична надежда, че те ще се наситят и ще се завъргалят доволни и усмирени. Трябва да сме сигурни, че виновните за този кръвожаден пир ще поемат изцяло сметката накрая. Замлъкването на оръжията не слага край на войната. Единствено и само правдивото наказание за това безчовечие е краят.
Ако трябва да направя сравнение с нещо познато – нито капитулацията на нацистка Германия, нито смъртта на Хитлер сложиха край на Втората световна война. Краят й дойде с осъждането на фашизма като идеология от страна на целия свят. Войната, водена от Русия на територията на Украйна, ще започне да приключва с категоричното освобождаване на всички украински територии, завладени от армията на Путин от 2014 г. насам.
Но истинският край на тази война ще дойде само и единствено с безусловното осъждане на кремълския фашизъм и всички негови идеолози и разпространители, навсякъде по света – точно както стана с нацизма. Краят на тази война ще бъде факт, когато самата Русия осъди фашизма си. И това ще се случи, колкото и да ни се струва невероятно в момента.
В глобален план кое е най-доброто и най-лошото, което може да се случи?
– За най-лошото всички знаем. Дори си го представяме като кратък, мъчителен миг, след който всичко просто приключва. Само че съвсем не е така. Ядрена война не означава мълниеносен край на света. За оцелелите, а те няма да са малко, ще настъпи истински ад – неописван от писатели, нерисуван от художници. Човешкото въображение е неспособно да си представи това, което човешката глупост може да причини. Много се надявам никога да не се стига до този апокалипсис, защото след него няма връщане обратно. Планетата ни няма алтернатива, поне засега.
Що се отнася до най-доброто – това е мечта, която трябва да следваме, защото по пътя ще изживеем най-ценното. „Един добър пътник няма ясни планове и няма намерение да пристига“, ни казва някъде от античността китайският философ Лао Дзъ. Именно тук е разковничето – човеците трябва да имат възвишени, недостижими цели, за да се насладят на живота си. Иначе е просто път, изморителен и труден.
Кое е неизбежно?
– Неизбежна е само смъртта, разбира се. Въпросът е не как отиваме отвъд, нито кога. Важно е какво сме правили до този момент. Иска ми се повече хора да осъзнаят, че проблемите, които не решаваме днес, не изчезват. Трупат се, за следващите поколения.
Фокус България: ще има ли най-накрая стабилно ново управление?
– Стабилност на дъното имахме повече от десетилетие. Влачихме се в ниското, гордеехме се с малките си успехчета, усвоените пари и угоените олигарси.
Липсата на иновативност, смелост и дръзки решения е много по-страшна за България от липсата на стабилност. Политическата ни класа (с много малко изключения) се ръководи от хора, които са спрели своето развитие някъде в 90-те на миналия век. Тяхното мислене, но и техните подходи в управлението – във финансите, в образователната система, в здравеопазването, навсякъде – са трагично закостенели, архаични и неработещи. Опасявам се, че изобщо не се отърсваме от този управленски мухъл.
Очаквате ли нови политически проекти, които могат да имат тежест/шанс за изборни успехи?
– От началото на прехода у нас сякаш има инкубатор на нови политически проекти. Създаването на партии-еднодневки върши краткосрочна работа за техните създатели от статуквото – най-вече за туширане на натрупано недоволство, за обиране и укротяване на поредния появил се протестен вот. По тази причина се появиха и изгаснаха множество партии у нас. Така че един изборен успех съвсем нищо не означава.
Партиите-еднодневки все по-трудно ще привличат бързо доверие. Времето на „спасителите“, от които после се спасяваме, си отива. Истината е, че трябва да се изчистят, възстановят или предефинират идеологическите черти на партиите. Какво означава ляво в модерен вид и кой го носи? Какво е дясно и колко точно консервативно трябва да е то? Какво е либерализъм, какво е центризъм, какво е патриотизъм? Идеологиите отново са необходими, хората имат нужда да следват ясни, категорични концепции. Времето го изисква.
Кои ще са факторите с най-голяма тежест върху вътрешнополитическите процеси?
– Разбира се, военната агресия в Украйна и свързаните с нея геополитически конфликти ще продължат да дават тон на всички процеси у нас. Руската олигархична империя е овладяла не само някои от най-големите ни икономически отрасли, но и държи в подчинение цели политически структури, медии и обществени кръгове.
Нашата несигурна позиция в този момент е пагубна – недопускането ни до Шенген е само сериозно предупреждение за изолацията, която ни предстои, ако не се държим като европейска държава с ясна ориентация.
Местните избори ще разклатят ли феодалните практики?
– Местните избори през октомври са голямата лъжица, която партиите на статуквото се опитват да задържат в лакомата си паст. Заради тези избори се направиха и бруталните промени в Изборния кодекс. Връщането на хартиеното гласуване гарантира на феодалните партньори ГЕРБ и ДПС да си осигурят местната власт, както са го правили винаги – чрез контролиран или манипулиран вот.
Усвояването на милиардите от възстановителните програми на ЕС ще минават през местната власт. Затова изборите през октомври са дори по-важни, отколкото явно неизбежните избори през март. Най-любопитното е, че цялата тази игра на статуквото се осъществява с изключителното съдействие на президентската институция.
Очаквате ли изненади и какви от местния вот?
– Много се надявам двете партии, които някак се опитват да предлагат модернизация на горката ни държава – „Продължаваме промяната“ (ПП) и „Демократична България“ (ДБ) – да направят единственото разумно нещо – голямо обединение. Единственият шанс за някакъв пробив е, ако се спечелят местните избори в някои от големите градове, начело със София. Иначе властта остава в ръцете на мафията.
Има ли шанс да се случи някоя от неслучилите се над 30 години реформи? В коя сфера?
– Аз съм от поколението, което носи голям грях. Когато онзи режим се направи, че пада, ние се направихме, че вярваме в това. Отвориха се вратите корекомски и миризмата на свобода дойде с ванилията на шоколадовите яйца. Пуснаха ни да ходим навън, да консумираме някаква фалшива отвързаност.
В същото време старите съветски функционери у нас се преоблякоха, отрекоха се от обръщението „другари“, нарекоха се „господа“ и заявиха, че имаме демокрация. В България така и не се случи нито лустрация, нито отричане от старите ценности. Не почистихме двора си, не извадихме скелетите от гардероба си.
В резултат 30 години по-късно си казваме – ама то всичките ни държавни системи не функционират както трябва. Истината е, че те функционират, но както го правеха преди 30 години – с шуробаджанащина, некадърност и повсеместна корупция. Днес е точно толкова важно „да имаш човек“ или да се „оправиш по втория начин“, както беше преди 30 години – от правосъдие, през здравеопазване, до администрация и частен бизнес.
Но най-страшното е, че една от основните ни държавни системи беше съсипана нарочно. Това е образованието. България продължава да произвежда, да бълва ежегодно цели поколения зле образовани или направо инвалидизирани интелектуално хора. Ако все още имам малка надежда за нещо тук, това е във връщащите се образовали се навън млади хора. Само че те ще спрат да се връщат вкъщи, ако тук ние продължим да говорим за връщане на държавата в лапите на миналото.
Ще изплува ли мнозинството от българското общество от блатото на руската пропаганда, дезинформацията и апатията?
– Ужасяващата истина е, че ние бяхме използвани като опитни мишлета от руската пропаганда. Тук се доказа ефективността на конформизма. Огромни обществени кръгове повтарят в несвяст и с пълна убеденост фабрикувани в Кремъл опорки – срещу „колективния Запад“, „нашествието на джендърите“, „либералните ястреби“ и каквото още се сетите.
Дори анти-ковид истеричната риторика, която сякаш владееше огромни части от българите, беше лабораторен, хибриден експеримент на Русия. Докато европейските народи се обединяваха да се борят срещу вируса, ние се държахме като „неутрални“, недоверчиви или направо отричащи истината първобитни люде. Всичко това, с пълното убеждение, че сме надарени свише с някаква изключителна проницателност, способна да открие световни конспирации.
Разбира си, жертви на руската пропаганда и дезинформация има не само у нас. Но защо тук са толкова много е важен въпрос. И отговорът дори не се крие. Излезте в центъра на всеки голям български град и ще видите, че най-големите ни паметници не са български, а съветски. Отворете който и да е учебник и ще откриете, че учим децата на фалшива история.
През всички тия 30 години ние така и не казахме гласно някои дълго прикривани истини за отношенията между България и Русия. Не изчистихме тези исторически отношения от парадни лъжи и фалш. Не ни беше позволено да го направим. Просто защото руската окупация на България, започнала преди близо 70 години, съвсем не е приключила.
Но още по-страшното е, че сега тази окупация преминава в атака и то през един псевдо патриотизъм, който се опитва да се наложи като национална доктрина. Изкривена, напомпана „българщина“ блика не само от партийни речи. Тя извира от изкуството дори – книги, филми, музика.
Този патриотизъм е мускулест и бесен по мутренски и фалшиво наш – по чалгаджийски. Но най-нелепото е, че до този патриотизъм чудно защо стои прилепена и идеята за славянската, религиозна и нравствена принадлежност на българите към един друг свят – така наречения „руски свят“. Да, всичко това е страшно и нямаме много време да го спрем.
Какво пожелавате за 2023 г.?
– Не пожелавам смирение с наглостта на силните. Не пожелавам примирие с бедността на духа. И мир не си пожелавам, защото мирът не е дар. Той се извоюва – с упоритост и отдаденост. Затова пожелавам повече сила, за всички добри хора по света.
kafeneto.wordpress.com
