Драгомир Шопов е роден през 1938 г. в София. Завършва гимназия в столицата и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски”. Редактор и отговорен редактор в БНР, заместник-главен редактор на в. „Земеделско знаме”. Народен представител в 37 и 38 Народно събрание. Пише за възрастни и деца. Автор на книги с поезия, публицистика, стихове за деца. Съставител на антологията „Храбростта и мъката на България” (І том – 2010, ІІ том – 2012). Негови творби са преведени на полски, руски, румънски, белоруски, френски, английски, сръбски и др. езици. Носител на многобройни национални отличия за литература.
Разговор с поета Драгомир Шопов
Приятелю-поете, иска ми се това интервю да е тревожно. Защото времето лети, сменят се години и надежди, а жестоките проблеми у нас „крепнат“ и набират скорост. Имам предвид демографската катастрофа, емиграцията, разрухата, високата смъртност. Сподели от позициите на богатия си житейски опит – ще я има ли България и какво ще я опази?
След като живеем в такова непочтено време като днешното, в което лъжата се превърна в държавна политика, а народът е едва ли не изгнаник в собствената си родина, не може, ако човек не изменя на себе си, да не бъде разтревожен от всичко, което му се случва през годините на сбъркания български преход. Ти споменаваш някои от характерните белези на този преход. Аз бих добавил още няколко: напълно компрометираната съдебна система; огромните пробойни в образователното дело; липсата на каквито и да са юридически санкции срещу всички, независимо от техния пост, които са грабили, лъгали, трупали пари и имоти на гърба на държавата… Престъпността и престъпниците у нас не се наказват. Иначе нямаше един бивш софийски кмет, откровен крадец, още да се появява тук-там в обществения живот и да дава съвети, да коментира случващото се в България. Нямаше един бивш премиер да си живее свободно и охолно, като се знае какви престъпления ставаха по негово време и с неговото участие. Нямаше един бивш заместник председател на парламента, чието име е свързано с тъмни финансови операции, неплатени огромни данъци и пр. да бъде напълно оправдан. Но всичко това е минало в историята, а очите на нещастната нашенска Темида са затворени с много превръзки и възмездие за виновните няма. И няма да има, чисто по български. Не ми се иска да отмина и политиката на българските правителства, която е съвсем несамостоятелна и зависима от чужди сили – от Изток и Запад. Нашите злополучни политици вероятно не са чували думите на Левски: „Работим чисто български и не искаме вече да се водим по никого извън българско”. Но, господа политици, оставете Левски на спокойствие. Нали ви е достатъчно, че имате негов портрет в луксозните си кабинети. Пък какво е казал, какво е мислил, какво е сторил за своя народ, е негова работа, не е ваша. Вие сте много далеч от народа. Заети сте с други дела – съсипване на индустрията; продаване на безценица на предприятия и заводи, на държавни и общински земи. Заети сте с криминална приватизация, с отнемане на почти всички социални придобивки… При вас, както казват класиците, винаги е ставало въпрос само за едно – за власт, не служба на народа, а властване над този народ. Така че, драги Георги, интервюто не може да не бъде тревожно. А що се отнася до това дали ще я има България, отговарям убедено: да, ще я има! Въпреки всичко. Нашата родина е преживявала много по-тежки времена и е оцелявала. Достатъчно е да си спомним византийското владичество и турското робство. Но тук има нещо много съществено: някога българите не са се примирявали с господството на чужди господари и са се вдигали на борба с тях. Сега, макар че положението е по-различно, българите – отчаяни, лъгани и ограбвани – трябва най-сетне да се пробудят, да осъзнаят, че те са господари на тази многострадална земя, да не се боят да отстояват със законови средства правата си, да не се увличат по безпочвени обещания, изречени от лъжливи политици и да търсят сметка от всички измамници и крадци на народното доверие.
В едно от новите си стихотворения доверяваш: „Гори свещта пред старата икона, свещта със тънко пламъче гори и чака, чака святата Мадона душите ни да станат по-добри.“ Това надежда ли е или риторично примирение на мъдростта пред озъбените истини, за които няма лек?
Този куплет ми хрумна в навечерието на Коледа. Роди се без да съм го мислил предварително, съвсем спонтанно. Разбира се, че за мен той изразява една надежда, така нужна в безнадеждното ни време. Надеждата, че най-после ние, човеците, ще станем свидетели на нещо добро, което да озари душите ни и да оплоди труда ни. Без съмнение доброто, въпреки всички препятствия, трябва да е същностен момент в нашето поведение. Ние сме длъжни да го обясняваме на деца и внуци, които сега са вредно облъчвани главно от нашите електронни медии. Филмите на малкия екран са пълни с насилие, убийства, кървища… Постоянно пред измъчения телевизионен зрител шестват скъпо платени посредственици, гейове и проститутки, неграмотни шоумени, лигави хумористи, а ги няма хората на духа. Като по поръчка, по някакъв пошъл сценарий доброто, красивото, съдържателното, възпитателното са изгонени от медиите. Докога ще се търпи вакханалията на простотията? Докога ще продължава безкрайния летаргичен сън на Съвета за електронни медии? Има ли изобщо нужда от него в този му вид и състояние? Ето, че интервюто става наистина много тревожно.
Прието е да мислим, че творците са в челните редици на гражданските вълнения. Но в „Борба“ Ботев твърди, че свестните у нас считат за луди, а и националната ни психология го потвърждава. Особено сега, когато властното, забогатяло опростачване души обществото. Какви черти трябва да притежава творецът, за да бъде чут за законите на разума? Или първо и той трябва да забогатее неимоверно, та да му обърне някой внимание?
Като при всеки гений, всичко, което е изрекъл и написал Ботев надскача границите на неговото време и той се превръща в съвременник на всички следващи поколения. Цитатът, който ти припомняш, е чудесно потвърждение на моите думи. Та нима не е заредено със силен съвременен заряд неговото дълбоко презрение към всякакви „глупци неразбрани”, към разните „пламенни патриоти”, които в дни на върховни изпитания се „скриват в своите дупки”… Ботев импонира на свободолюбивите българи, несвикнали да се кланят на чужди и наши богати господари, с острата си полемичност, с лютия си сарказъм, с унищожаващата ирония… Не бива нито за миг да забравяме знаменитите думи на гения, че „преди всичко трябва да сме човеци, после вече българи и патриоти…” Какъв урок за днешните българи! Жалко, че сега обществото ни е толкова отчайващо разделено; че омраза смразява мислите и делата ни; че богатите нехаят за бедния народ и са готови да загърбят националните интереси само и само да натрупат повече печалби; че различни олигархически кръгове диктуват поведението на някои депутати, отдавна забравили какво е дълг, чест и патриотизъм. Струва ми се, че отговаряйки по-подробно на твоите въпроси съм подсказал разбиранията си за това какъв трябва да бъде творецът в разделното днешно българско време. Боя се от каквато и да е назидателна нотка, затова накратко: творецът трябва да бъде българин. Да носи в сърцето си обич към святата българска земя; да познава историческото минало и да не забравя, че България е била пример за другите народи; да цени и да разбира сътвореното от безименните народни творци; да не се дели от мъките и въжделенията на своя народ и т. н. Някои от нароилите се през последните години писатели, които презират изконно българското, ще кажат може би, че всичко това звучи старомодно. Няма старомодно, господа родоотстъпници, когато става дума за България и за български творци. Вие живейте със сребърниците, за които сте протегнали просяшки ръце пред чужди благодетели. Родната литература, вярна на своите демократични традиции, ще живее без вас.
В поезията, публицистиката и обществената си дейност отдавна се открояваш като трибун, който нарича нещата с истинските им имена. Какво е за теб Човекът и склонен ли си на компромиси в името на неговото съвършенство? Заслужава ли съвременният българин твоята обич и внимание и защо?
Човекът, ти го изписваш с главна буква, аз ще сторя същото. Нали за Човека би трябвало да са усилията на всички ни, на цялото общество, за да бъде този Човек образован, да се чувства добре в своето отечество, да работи за просперитета на България, да умее да различава злото от доброто, да се стреми да бъде искрен и справедлив. От осем месеца аз и съпругата ми сме прадядо и прабаба. Гледаме го малкото човече Самуил и се питаме с тревога: ще може ли той да се изгради като личност, достойна за бъдещото българско време, когато нас няма да ни има? Велика отговорност е да извайваш личност, да й даваш най-доброто от себе си, да я пазиш от вредни агресивни влияния и да й показваш, че я разбираш, че и имаш доверие. Когато бях народен представител имах много срещи с хора из цяла България. Трябва да ти призная, че тогава по-пълно усетих обикновения човек, видях колко измъчен и недоверчив е той; как безпогрешно разбира, когато го лъжат; как обича да разговаряш искрено с него, без купешки приказки, простичко, приятелски; как се отпуска душата му, когато седнете на чашка вино и говорите като стари приятели; как е горд от факта, че е изучил синове и дъщери, все още спокоен, понеже те не са запрашили за чужбина… Ето, тези обикновени българи заслужават и имат моята обич и доверие.
Имаш ли своя житейска максима и какво гласи тя? Или послание към обществото за повече хармония, доброта и взаимно доверие? А какъв съвет ще дадеш на съвременните български автори, изоставени от официалната държава да съществуват напук на всичко?
Не знам дали това, което ще кажа сега, е житейска максима или не, но аз дълбоко вярвам в него. Ето го: изкуството е свобода! То извисява твореца над пошлото и дребнавото, прави го независим от разни велможи с власт и пари. А всичко, което съм написал и в поезията, и в публицистиката си, може да се възприеме и като послание към обществото за доброта, за висока нравственост, за доверие, за уважение към човека, за борба с безкултурието и посредствеността. В години като сегашните, Георги, когато държавата е абдикирала от много от своите задължения и не се интересува от хората на духа, на тях им остава да са верни на своя талант; да преодоляват трудностите, изпречили се пред тях; да не молят, както някои за подаяния; да запазят достойнството си. И още – да не забравят, че големите, значителните художествени творби раждат отново света. В контекста на всичко, казано до тук, искам да цитирам нещо, което прочетох у Елиас Канети: „Истинският творец се състезава с мъртвите, а не с живите”.
Можеш ли някога да простиш на политическата клика, докарала народа си до ръба на отчаянието? Има ли нещо, което не можеш да простиш?
Преди две години, на Заговезни, написах стихотворението „Прошка”. Нормално е понякога човек да сгреши и да поиска прошка. Но аз не съм чул някой от политическите играчи да признае, че е сгрешил, а камо ли пък да поиска прошка. Но и да го стори, не бих могъл да простя на тези, заради които по-голямата част от народа живее в условията на истинска мизерия, заради които младите българи напускат страната. Ето това не мога никога да простя…
С какви поетични редове би поздравил онази стойностна част от хората, които остават у нас, борят се да оцелеят и да направят децата си добри българи?
Предлагам им следното стихотворение:
НЕ ЩЕ ПРОСТИШ
Удавена от крясъци роса
и стъпкано между павета цвете.
Земя, земя, къде ти е гласа?
Защо мълчиш, щом болка в тебе свети?
Разкъсват те, ограбват те със злост.
Раняват те, забравили какво си.
Кои са те, кому са днеска мост,
по който злоба и погром се носи?
И кой им плаща, за да те громят
или да скачат върху твойте рани?
Земя, земя в теб праведници спят
и може би духът им ще те брани.
Защото в обарутени чела
се целеха куршуми и омраза,
но ти си пак, каквато си била
и всички вероломници наказа!
Не ще простиш и днешните вини,
и твоят гняв, земя, ще стигне всеки,
посял омраза в трудните ни дни
и заличил вековните пътеки
към храброст и добро, към чест и дом,
към българското, дето в нас остава.
Земя, земя, днес страдаш мълчешком,
но твоето мълчание сразява!
Въпросите зададе Георги Н. Николов
