ПЕНКА БАНГОВА
/Разказ/
Вече втори ден работните часове на Марина Ванкова бяха черни. Вчера сутринта управителят на фирмата, винаги намръщеният Канделов, съобщи, че на освободената преди три месеца длъжност за главен счетоводител назначава Констанца. Червенокосата Констанца се усмихна и грациозно се поклони, а Марина стана по-бяла и от листите, които поставяше в принтера. През нощта спа лошо. Днес се чувстваше като парцал. След работа засили пежо-то си към Несебър, но не спря нито в старинния град, нито в луксозния курорт, а сви по коларския път нагоре към телевизионната кула. Тук, на върха на скалистия бряг, изгледът беше зашеметяващ. Когато гледаше морето от бургаския плаж, имаше чувство, че отсрещните възвишения го притискат, а сега пред нея се разкриваше безбрежна повърхност. И друг път в тежки мигове бе идвала и сякаш тази необятна красота я даряваше с вяра, че скоро дългите й пръсти ще държат четирилистна детелина. Но днес болката бе по-силна от пленителната гледка! Отпусната върху покритата със свежа трева земя, рееше невиждащ поглед напред и си мислеше, че не само през последните месеци, а по време на всички отсъствия на главния счетоводител все тя го заместваше. Когато имаше по-заплетени задачи, на нея ги възлагаха, а накрая настаниха Констанца на мекия стол. Е, данъчните закони й са мътни, но й е напълно ясно как да поласкае шефа. И тона си докарва да звучи убедително, и думите разумни. Майсторка ! Може би затова и преди Промяната все на възлови места е била, а на Марина и тогава не й вървеше. Според нея препъникамъкът бе, че поради “буржоазния си произход”, както го определяха навремето, не успя да влезе в Комунистическата партия. Това й затвори вратите към високите длъжности, но и сега картината бе същата. А и как ще се промени, след като хората не са се променили ! И следователно за да върви напред, трябва да си смени кожата, тоест да стане ласкател. Но не! Както не можеше да си представи, че ще пропише с лявата ръка, така не можеше да си криви душата. Следователно трябваше да се примири, но и това не й беше по силите. Марина гледаше с празен поглед синьото вълшебство и осъзнаваше, че при другите си срещи с него не само омайната гледка, а и мисълта, че животът е пред нея й помагаше да намери успокоение. Днес тази мисъл не можеше да я спаси. Оставаха й пет години до пенсиониране. Това беше последният влак за по-осигурени старини. А и едно морално възнаграждение за тридесетгодишния й всеотдаен труд … Тръгна си с непроменено настроение.
Слънцето бе обагрило с ален контур Славеевите възвишения, когато се прибра вкъщи. Хапна без да изпитва удоволствие от вкуса на храната и току-що се чудеше с какво да запълни часовете до идване на съня, когато телефонът звънна.
-Мамо Мари, имаме да ти съобщим две радостни новини – весело закипя гласът на дъщеря й Ахинора, говорителката на близначките, както шеговито я наричаха с мъжа си.
-О, радвам се, че се обаждате! Как сте?
-Мамо Мари, Ахи си взе изпита по международно право с шестица – прозвуча ласкавият глас на по-малката с десет минути Ангелина.
-О, браво!
-Но имаме и друга, страхотна новина. Радослав поръча две златни халки, за него и Ани – отново взе слушалката Ахинора.
Сърцето на майката учестено затуптя. Дружаха от година. При последното си идване Ангелина, пламнала до уши, сподели, че не може да си представи живота без Радослав. Ванкова познаваше момчето и още тогава си помисли, че ще е безкрайно щастлива, ако поиска ръката на дъщеря й.
-Мами, с Радо решихме на рождения ми ден да се венчаем. Това ще бъде неговият подарък за мен.
-О, милички, много ме зарадвахте!
Майката имаше чувство, че ще литне. Щастливите гласове на близначките нахлуха дълбоко в душата й и я озариха с необикновена светлина. Затананика си първата мелодия, която й дойде на ум. Дори запя на глас. Представи си баща им, когато се върне от командировка, как ще му каже. Представи си радостта в очите му и още по-силно запя, като шумно барабанеше с изящните си пръсти по масичката от махагон. Погледна към джи-ес-ема, но разговор с Америка беше скъпо удоволствие и реши да изчака.
В тази секунда телефонът рязко иззвъня.
-Марина, добър вечер. Аз съм, Констанца.
-Да. Кажи.
-Синът ми, Мари – гласът й трепереше, – синът ми са го задържали в полицията.
Усмивката върху лицето на Марина изчезна. Въпреки че неудовлетворение, а и мъничко завист вече втори ден тровеха съзнанието й, заболя я за тази майка.
-Мари, утре в девет се налагаше да отида в данъчното. Ти си най-добре запозната …
-Искаш да се срещна с ревизорите?
-Моля те! – Констанца плачеше. – Защото трябва да направя нещо за детето си …
Марина искаше да каже: „Не!“, но отказът нямаше ли да помрачи нейното щастие? Тази мисъл затрептя в душата й с честотата на звън от великденски камбани и тя със сърдечен глас изрече:
-Спокойно се погрижи… Ще те заместя.
-Благодаря! – дълбоки хрипове заглушиха следващите думи.
С бавни крачки Марина излезе на терасата. В последните минути на деня Славеевите възвишения бяха приели тъмнолилав цвят. Обгърна ги с очи.
Ванкова обичаше да пътува. Беше се разхождала из мъгливия Лондон и по широките булеварди на Париж. Бе видяла Ниагарския водопад и японските пагоди, но в нейната родина паметниците, цветята, морските вълни я пленяваха по-силно, може би защото другаде ги възприемаше като чужди, а тук те съживяваха отминали събития, които я изпълваха с приятното усещане, че са част от нея. Ето и сега, загадъчната красота на възвишенията събуди трепета от вечерта, в която срещна синеокия Богдан, бащата на момичетата. Ех, как копнееше и Ангелина, и Ахинора да получат от своите избраници толкова преданост и грижи, колкото й даваше любимият съпруг. После си представи как се разхожда край морето с бъдещите внучета… Усмивка осени бледото й, с изтънчени, запомнящи се черти, лице. Когато беше млада, й се искаше да има мъжка рожба. Това желание така я бе завладяло, та в първите часове след като роди, се почувства объркана. Но само в първите – днес смяташе, че е прекрасно да си майка на дъщери. А това, дето са близначки, обогатяваше с по-ярки цветове картината на нейния живот.
Погледът й започна да се прояснява.
Гледаше с възторжени очи преливането на багрите върху издигащите се като крепост Славееви възвишения и осъзнаваше, че вчера бе мечтала за съдбата на Констанца, но ако в момента трябва да избира, отново би протегнала ръка към своя кръст.
Бургас, октомври 2013
***
Пенка Бангова е родена в красивия град Попово /България/, наречен от писателя Елин Пелин „Бялото градче”.В момента живее в Бургас. Завършила е две висши образования: техническо и хуманитарно. Автор е на десетки разкази и новели част, от които е обединила в три сборника / „Ключът”, „ Последните дни на един егоист” , „Великденски камбани” /. По линията на фонд за международен книгообмен екземпляри от тях се намират в Конгресна библиотека-Вашинтонг, Британска библиотека-Лондон, Национална библиотека- Париж и други.
Творби на Пенка Бангова са публикувани в руски, американски, турски, арабски, френски , австрийски литературни списания и в най-авторитетните родни издания. Включени са в редица български и чуждестранни сборници и виртуални библиотеки, излъчвани са по Българското национално радио, радио Варна, радио Стара Загора. Книгата й “Последните дни на един егоист” е преведена на македонски език.
Пенка Бангова е удостоявана е с национални награди за белетристика.
Член е сдруженията :„ Бургаска писателска общност” и „ Съюз на българските писатели”.
По-пълна информация за автора и книгите й може да получите на сайта:www.penkabangova.com.
2020г., Бургас
Пенка Петкова Бангова октомври 2003 г.
Бургас, 8001, п.к. 506 Бургас
д. т. 056 / 852 – 084
GSM: 0885-977603
