С лъжливите обвинения срещу палестински лекар и пет български медицински сестри, че са заразили стотици деца с вируса на СПИН, Либия съумя да получи стотици милиони долари помощ чрез изнудване, пише в анализ за сп. "Нюзуик" журналистът Майк Елкин.
Закия Салтани е била предупредена да не разговаря с журналисти, но това вече не я интересува. Чакала е 13 години да разкаже историята си и заплахите на либийското правителство сега не могат да я спрат.
„След случилото се със семейството ми, какво повече могат да ми направят? Загърбих страха“, казва тя.
В дома на неин приятел в Бенгази, гордо обвила раменете си с червено-черно-зеленото знаме на революцията против Кадафи, тя показва снимка в рамка на сина си Ашур – починал от свързани със СПИН усложнения през май 2005 г. на 8-годишна възраст.
Бил е едно от над 400-те либийски деца, приети в педиатричната болница „Ал Фатех“ в Бенгази преди 13 години с обичайни оплаквания като настинка и болки в ушите.
Сега Салтани и други либийци най-сетне проговарят. Тя казва, че това е първото й интервю, което изобщо е давала и гневът й срещу Муамар Кадафи и 41-годишната му диктатура започва да се излива.
„На 2 февруари 1998 г. отидохме в болницата, защото Ашур имаше температура и кашлица. Беше на 4 месеца. Останахме два дни. Две седмици по-късно пак отидохме със същите проблеми“.
Малко след това тя е завела и 5-годишната си дъщеричка Муна в същата болница с висока температура. Муна също се е върнала у дома с ХИВ, макар че навремето Салтани е нямало как да знае, че децата й са се заразили.
Зловещата истина започнала да се разкрива няколко месеца по-късно.
„През октомври научихме, че лекарите крият нещо. Казаха, че в кръвта му има нещо, което не могат да разпознаят. Директорът на болницата ни каза да не казваме нищо. Когато разбрахме, че е ХИВ, правителството ни каза, че заразата е дошла извън Либия и че е засегнала само 10 деца. Друг доктор дори се опита да ни убеди, че не било ХИВ, а туберкулоза“, казва днес съкрушената жена.
Когато семействата в крайна сметка узнават колко деца са заразени, режимът изпратил голяма част от пациентите в Италия за прегледи и лечение.
Салтани казва, че й е било трудно да приеме твърденията на режима, отправени срещу чуждестранните медици в болницата.
„Отначало не вярвах, че са те. Палестинският доктор и българките винаги се бяха грижили добре за децата, но всички обвиняваха тях, така че повярвахме. Искахме да застанем пред тях лице в лице, но правителството не ни разреши“, продължва да разказва тя.
„Вече не вярвам на нищо казано от Кадафи. 13 години мълчах и ми омръзна. Искам да се боря“, завършва Салтани.
Мохамед Ел Агили, 20-годишен разказва пред „Нюзуик“, че е бил на 8 години, когато родителите му го завели в „Ал Фатех“ за очна операция през март 1998 година.
Три дни по-късно се върнал в къщи, още замаян от процедурата. Когато слуховете за СПИН плъзнали из града, той бил тестван за ХИВ заедно с всички други деца, които са били приети в болницата. Резултатът бил позитивен.
„Когато научих, се разтичах из улиците и крещях като побъркан“, казва баща му Махмуд.
„Постарахме се правителството да ни чуе. Кадафи покани всички семейства в шатра в пустинята при Сирт. Каза ни, че ще ни даде каквото поискаме, но трябва да мълчим. Не искаме чужденци да сенамесват. Не искаме това да излиза извън Либия“, ни каза Кадафи.
Потулването на новината може и да е обслужило целите на Кадафи, но не помага на младия Мохамед да се справи с безсърдечните си съученици. Те го тормозят докато накрая той спира да ходи на училище на 12-годишна възраст.
Днес той помага на брат си в магазин за мобилни телефони близо до дома им.
Попитан за бъдещето си, болният от ХИВ се усмихва на наивността на въпроса: „Моето поколение не мисли за бъдещето. И да не беше тая болест, Кадафи унищожи бъдещето на всички ни“, казва той.
Макар и причината за избухването на епидемията да остава загадка, външни проучвания я обясняват с лошите хигиенни условия в болницата.
Чуждестранните медици обаче стават полезни изкупителни жертви – и доходоносни заложници. Откупът, който Кадафи получава, за да ги освободи му позволява да плати на семействата на жертвите по около 1 милион долара, с което си купува още малко мълчание.
Медиците ни в крайна сметка бяха освободени през 2007 г., но не и преди режимът да изтръгне от Европа пакетна сделка за опрощаване на външния дълг и около 750 милиона долара в предполагаеми обезщетения и здравна помощ, както и „много добро военно споразумение“, допълва авторът на статията Майк Елкин.
