Родените с първата вълна на масова емиграция от България, са тук. Но не за да разберат какво е прогонило родителите им, а могат ли да намерят място за себе си
Те са децата на първата масова вълна на емиграция от България. Вместо хаоса на промените родителите им избират за тях да се родят, да проговорят и да пораснат в светли и уредени страни, където всичко отдавна си е на много повече на мястото.
В техните преживявания България е спомен за нещо малко и интимно. Филия, дебело намазана с лютеница. Коледа с баба и дядо. Почивка на Черно море. Приятелите и училището им обаче са в новите им родини. Бъдещето им също принадлежи на тях.
Ще се изненадате да разберете, че част от тях, вече пораснали, бродят по улиците на София и изследват с любопитство как е устроен животът тук. Търсят корените си и личните си причини да се върнат. Идват необременени с познания за героите и горчивините на прехода. Опитват да разберат могат ли да намерят място за себе си тук. И нещо повече, вървят срещу най-мащабната тенденция във висшето образование в България. Тоест за разлика от хилядите свои връстници, които избират да учат в университет извън България, те са решили да се върнат, за да получат висше образование тук. Ученето е и опипване на почвата – дали ще им понесат въздухът, нравите, хората. Тренировка дали ще успеят да се адаптират към средата. Все още са единици, както показа проверката на „Капитал“. В по-големите университети в страната са между 20 и 50 на година, една част от тях са от смесени бракове.
И макар оставането тук все още да е въпросителна, те поглъщат България с широко отворени очи и сърца. През техните очи е такава, каквато скоро не сте я виждали.
Стоян Ников: Не съм прекъсвал връзката си с България
Стоян Ников е на 24, но е прекарал по-голямата и съзнателна част от живота си във Франция. Записват го да учи в местно училище, когато е на десет. В клас с други чужденци – руснаци, арменци, грузинци, араби, африканци. Половин година по-късно, напреднал с френския език, се мести в клас с френски ученици. Завършва гимназия във Франция и записва история и социология в един от университетите в Лил, градът, в който баща му е университетски преподавател.
По същото време обаче Франция изживява бурна година. Стачки блокират една трета от държавните университети в страната заради спорна образователна реформа на правителството на Никола Саркози. Стоян си спомня как изглежда университетската окупация по френски, в която участват и студенти, и учители: „Сложиха столове на входа и никой не влезе шест месеца. Ако влезеш – си предател. От моя курс само един човек успя да завърши учебната година.“
Загубил годината, Стоян взима изненадващо за родителите му решение: „Я, да се прибера малко в България.“
Какво го връща?
„Никога не съм прекъсвал връзката си с България“, уверява Стоян. Семейството му се прибира за всяка Коледа. Той прекарва летата си тук. „Виждах как се променят приятелите ми. Животът беше по-лек тук, пиеше се, излизаше се по заведения, във Франция такива неща не правехме. Не съм се интересувал как се променя обществото в България, а го виждах през цялото време“, разказва той.
Въпреки че родителите на Стоян го съветват да завърши образованието си във Франция и тогава да помисли дали да се върне в България, по-скоро подкрепят решението му. Първите две години на адаптация тук той решава да работи, вместо да учи, като използва френския си. „После ми се доучи, започнах да се интересувам къде и как. Оказа се, че нашата система е доста недружелюбна към хората, които се връщат, защото ми създаде всякакви проблеми, за да започна да уча тук.“ Отнема му три месеца да легализира дипломата си, държи приравнителни изпити по български език и математика, тича по коридорите на учрежденията за всевъзможни бележки. В крайна сметка записва политически науки на френски език в частен университет и е повече от доволен от качеството на образованието.
Какво го изненадва?
Стоян живее в България вече три години, но казва, че все още се адаптира към начина на живота тук. Смущава го колко са се вулгаризирали отношенията между хората. „Всеки ти се кара за всичко“, обобщава той. Убеден е, че проблемът е системен и се корени в „искреното неуважение на политическия елит към гражданите“.
Тревожат го поляризирането на обществото и липсата на толерантност. Не може да проумее как може да е приемливо популярно телевизионно предаване да се подиграва на хората от ромски произход за начина, по който говорят. „Не казвам, че французите са толкова толерантни, а че медиите там не биха си позволили подобно вулгарно отношение и не са отворени към проповядването на нетолерантност“, обяснява Стоян. И продължава: „Учудвам се как в приятелски компании с лекота се ръсят обиди – „ти си гаден комунист“ или „ти си гаден протестиращ“. Чувам много обидни неща от млади протестиращи към възрастни хора. Не мисля, че това е в нечий интерес освен на политическия елит, който се радва, че 50% ходят да гласуват и едни и същи партии и хора влизат в парламента.“Да скандализираш един проблем – едните да плюят другите и обратно, смята Стоян, означава да не го решиш.
Това, което го е изненадало приятно при връщането му обаче, е, че романтизмът на традициите и селото са още живи. „Имаме къща в Еленския балкан и съседът ни до вилата има стопанство с десет овце и градина. Обичам да се грижа за това, което имаме там – да нацепя дърва, да сваря ракия. Харесва ми този начин на живот, свързан с традициите, защото София си е град като всички други, европейски.“
Защо би останал?
Въпреки че Стоян вече планира да направи магистратура във Франция, казва, че се вижда да работи тук някой ден. Чувства, че би могъл да допринесе. И не споделя популярния скептицизъм, че сме по-лошата част от Европа, която никога няма да догони останалите.
Признава обаче, че е имал моменти, в които е съжалявал за избора си да се върне тук: „На човек му идва до гуша, когато за елементарни действия трябва да обърнеш цялата държава наопаки.“ Убеден е обаче, че с болезнени, но не невъзможни реформи, България може да изглежда по различен начин. „Приятелите ми, които са останали тук, имат амбиции и съвсем не са недодялани, както ни карат да смятаме“, казва Стоян.
Засега той мечтае да стане журналист, който работи между България и Франция. Ако не друго, поне 20-евровите билети до Шарлероа правят възможно балансирането на живот между тук и там. Христо Матов:Христо е гражданин на миниатюрната европейска държава Люксембург. Роден в София, той заминава със семейството си, когато е на една година. Баща му е последният български посланик в Люксембург преди падането на комунистическата власт в България, който след промените решава окончателно да се установи там.
Христо познава България само от ваканциите при баба си, които си спомня, че е очаквал с нетърпение. Люксембург описва като подредена и спокойна страна, в която хората нямат парични грижи. Която ти дава добър старт и широк хоризонт. В училище учи четири езика – френски, немски, английски и люксембургски. „Парадоксът е, че българският ми е най-слаб от всичките“, смее се Христо.
Парадоксите в живота на Христо обаче не свършват дотук. На 25 години на него му се иска да избяга тъкмо от тази подреденост и предвидимост. „Имах чувството, че съм стигнал до dead end. Как се казва на български? Нямаше накъде“, разказва той. „Всичко знаех наизуст. Трябваше ми промяна.“ По това време той вече е завършил висшето си образование и работи като заместник-учител в гимназия. Напуска тази стартова работа, защото му се иска да учи отново.
Какво го връща?
„Ако ме бяхте питали преди две години дали ще се върна в България, щях да кажа категорично не“, смее се Христо. „Странно е. Аз съм оттук, но никога не съм бил тук.“ Твърди, че идеята да се върне му хрумва случайно покрай желанието му да запише магистратура. „И досега не мога да си обясня какво ми превключи. Говорил съм с много българи тук, които ме питат: „как може да се върнеш, посрещат решението ми негативно, но когато аз ги питам: „добре, а ти защо не напуснеш, те ми отговарят: защото обичам България“, разказва той.
Може би е търсенето на корените. Може би тръпката от неизвестността. Или от възможността да построиш живота си наново, както сам решиш. Христо не може да посочи само една причина за връщането си. Все още я търси. Но казва: „Искам да свърша нещо полезно, докато съм тук.“ Освен че учи магистратура, той работи във фирмата за уебдизайн на братовчедка си, където помага с плановете за експанзия на други пазари.
Какво го изненадва?
Това, което фрапира Христо най-много след завръщането му, са гигантските разлики в стандарта на живот между България и Люксембург. „Заплатите са десет пъти по-ниски, а цените са наполовина на тези там“, казва той. Най-много са го стъписали нивата на лекарските заплати.
Това, което най-много му харесва в живота тук обаче, е общуването с хората. „Хората тук са много различни. Отворени са да заговорят непознат. Интересуват се от всичко – това го няма в Люксембург“, добавя Христо. Най-трудно му е да влезе в час с актуалните политически дебати, тъй като по думите му няма никакъв бекграунд. Прави му впечатление, че всеки има мнение за всичко, но то най-често е негативно. „Младежите тук израстват със съзнанието, че има много корупция“, отбелязва той и добавя, че го притеснява, че хората са приели това за даденост, срещу която не се борят.
Защо би останал?
„Мислех, че България е експеримент в началото. Но вече не съм сигурен. Може би мястото ми е тук“, чуди се Христо. Признава, че родителите му не са много доволни от решението му да се върне, тъй като са решили да емигрират, за да може той да има по-добро бъдеще. „Аз обаче съм дошъл с добър план тук“, казва уверено той и продължава: „Люксембург дава възможност за уреден живот, но аз съм човек с амбиции. А там целият манталитет унищожава амбициите, защото могат да се изкарат много пари с малко квалификация. Там няма нужда да си самостоятелен, а аз искам да имам собствен бизнес някой ден.“ И България може да се окаже мястото за това.Теодор Пумпалов: Усещам, че хората не виждат перспектива в България. Опитвам се да открия каква е причината
България беше експеримент в началото, но може би мястото ми е тук Теодор Пумпалов е роден в Белгия в семейството на български музиканти. Те се установяват там малко преди в България да настъпят промените. Първо поколение емигрант, Теодор никога не се е чувствал дискриминиран заради произхода си. И днес ще ви каже, че се чувства като белгиец. Досега България за него е била по-скоро дестинация за ваканции – на море, на планина, на гости при баба в Банско. На една от последните семейни почивки тук Теодор внезапно осъзнава, че му се остава за по-дълго време. Връща се в Белгия, защото трябва да довърши висшето си образование, но идеята за по-дълъг престой в България остава в съзнанието му.
Какво го връща?
Теодор е в София от септември миналата година и учи магистратура на английски език в Нов български университет. Твърди, че любопитството и стремежът му да пътува и да опознава живота на различни места са го довели тук. Приятелите му у дома, в Белгия, възприемат пребиваването му в България по-скоро като студентски обмен „Еразъм“. Родителите му пък са приятно изненадани, че идеята е дошла от самия него. „Те никога не са ме карали да поддържам връзки с България. Аз съм роден там и нямам емоционална връзка с България освен фамилията, която живее тук. Но ми казаха, че ако това ми се прави, да действам“, разказва Теодор и добавя: „Повечето ми близки хора смятат, че съм тук за година и половина и след това ще се прибера обратно в Белгия. Аз самият не знам. Зависи от много неща.“
Какво го изненадва?
За няколко месеца, прекарани в България, Теодор все още се чувства като чужденец. „Логично е – казва той. – Не се чувствам толкова сигурен в езика. По-трудно ми е да се изразявам.“ А и от опита му досега е разбрал, че тук хората не са много заинтересувани да ти помогнат, ако си неориентиран или не разбираш нещо. Самият той се е озовавал в ситуация да помага на чужденци по гишета и учреждения, въпреки че не е добре запознат с реда и системата. „Това не ме стряска или дразни, то е нормално. Допреди 20 години не е имало други хора тук. Старата генерация не знае езици и не е толкова отворена към други култури – намира обяснение за себе си Теодор. – В същото време, казва той, хората са отворени да те заговорят, да те опознаят, приемат те по-лесно. В Белгия винаги държат дистанция, по-интровертни са.“
Усеща, че се е върнал в България в бурно и интересно време. Харесва му да наблюдава протестите, да разговаря с „Ранобудните студенти“, да схваща процесите с прецизността и отдалечеността на изследовател. Все още търси причините, взаимовръзките, обясненията. „Усещам, че много хора не мислят позитивно, не усещат много перспективи в България. Не съм разбрал още точно причината“, усмихва се Теодор.
Защо би останал?
Би искал да използва времето си тук, за да подобри опита и езика си. Да контактува с интересни нови хора. Да направи стаж. Да види дали ще му допадне тук. За възможността да остане за по-дълго не казва нито да, нито не. Отбелязва само, че никога не се е виждал да остане в Белгия. По-скоро го привлича възможността да пътува и да опознава различни култури и страни. „Все още нямам много близки приятели тук, но мисля, че ако си намеря хубава работа и добра среда, мога да живея добре тук.“
capital.bg
