По спомените на един приятел от Англия. Казвам се професор Джордж Кидърминстър, живея в Лондон и работя като преподавател по социална антропология в Imperial College. На 37
години съм – разведен без деца. Докторантурата си по философия завърших в Кеймбриджкия университет, а тази по хуманитарни науки в Бъркли. Специализирал съм психология в Токио, Ванкувър и държавната академия на Пекин. Научната ми работа е свързана главно, с емпиричното изследване на човешкото съзнание и протогенезата на общуването в различните култури. Имам шест издадени книги и многобройни публикации в най-престижните световни издания. Родителите ми оставиха огромно наследство, което харча разумно в името на познанието. Посетил съм над 70 държави, описвайки особеностите на обществата им и най-отчетливите духовни характеристики на местните жители. Но… един ден просто ми писна – бях отчаян от хората. Те навсякъде са практически еднакви и отчайващо безинтересни в егоизма и лицемерието си. Излязох в едногодишен отпуск, отдавайки се на най-противното занимание – скуката. Преди със стреличка от дартс мятах към картата на света и заминавах директно за „уцелената” страна. Сега апатията към човешкия вид ми позволяваше, единствено да гледам глуповати сериали и състезанията по надпиване с омекотител.
Един януарски ден намерих случайно въпросната стреличка. Хвърлих я към атласа без особен ентусиазъм. Приближих се отегчено – беше се паднала България. Помислих, че съм изтеглил най-безсмислената дестинация. Какво щях да правя в тази толкова неинтригуваща страна по дяволите?! За обитателите и знаех само, че са много нещастни и напират като скакалци към Британия. За това, сякаш скришом от мен си, преместих стреличката надолу върху Гърция. Напълних раницата с най-нужното и по обед бях на летището. Купих си билет за първия полет до Атина – случи се на гръцка авиокомпания. Самолетът беше уютен, а персоналът усмихнат и топъл. Излетяхме без проблеми. Отпуснах се мечтаейки за приключения в древна Елада. Полетът беше приятен, до момента в който гръцкият екипаж внезапно реши, да излезе в безсрочна стачка. Всички служители(включително пилотите) се оттеглиха, скандирайки в задната част на машината, където подхванаха игра на карти. След известна паника сред пасажерите се намери човек, който някога си бил управлявал мотокар. Същия ни приземи аварийно на летището в София. Е нямаше как – щях да поостана в България. Качих се в първото такси. Попитах шофьора, дали случайно не знае някоя прилична квартира. Той отвърна усмихнат, че съм попаднал на точния човек и щял да ме закара при леля си в луксозния ЖК „Friendship”. Минахме през град Ловеч за по-напряко и след три часа пристигнахме пред огромен софийски блок. На входа ни посрещна приветлива старица, която се казваше Бабо. Качихме се до деветия етаж с ручащия асансьор. Апартаментът се оказа голям и чист, а моята стая беше най просторната. Платих 400 паунда общо за превоза и наема. Подредих си нещата, изкъпах се и легнах да почина. Не след дълго на вратата се почука. Казах „влез”, от което се появи някакъв висок, млад човек. Запознахме се – той бил Никола, но спокойно можело да му викам Кольо. Аз пък съм бил Гошо, установих с течение на разговора. Това беше съквартирантът ми през коридора. Покани ме „да пием в седем часа за новините”. Любезно отказах, а той просто си тръгна. Учудих се, че има косми дори по краката – сигурно беше болен човека. Към шест и половина настана силна шумотевица, а на вратата отново се почука. Този път бяха Кольо, таксиметровият шофьор и едно рошаво типче. Сега нямаше как и приех „да пием”. Четиримата едвам се наблъскахме в тясната кухничка, а Бабо се въртеше около нас и печката. Сипаха мастика, а предястието представляваше разреден йогурт с краставици(!?), олио,копър и много лютив чесън. Докато отмарях се бях запознал с основните езикови форми на българския – беше труден, но интересен език само членуването ми се стори идиотско – на думата а не пред нея!? Разговорът вървеше добре, а и леденото питие спомагаше за това. После ядохме tyurlyugyuvech с dzhumerki(не знам как се пише това ястие, но е превъзходно) и пихме гъсто червено вино от района на Pazardzhik(планина предполагам). Българите изпяха песен за някакъв говорящ облак – разчувствах се от вдъхновяващата мелодия, а Бабо тихо се разплака явно на текста. Момчетата се бяха омърлушили от спомена за родните си места, но това премина бързо подпомогнато от започващия спор. Рошавият се казваше Билянче и беше от FYROM. Той твърдеше, че първия македонски цар след Александър Велики е Борис Първи. Майка му и баща му били татари(сиреч българи), но сам той бил македонец. Билянче не знаеше точно, как е възможно това, но беше убеден, че е вярно. Гърците Кирил и Методий също били македонци, но сами не осъзнавали този безспорен факт, а го мъкнели дълбоко в подсъзнанието си. Те създали македонската азбука, в която първоначално имало само една буква – М. Цар Самуил естествено бил македонец, но разбрал за това, 10 години след като умрял. Ейбрахам Линкълн също бил маке, защото един познат на чичо му много обичал мекици, а това тестено изделие било македонско както и много други(повечето). Така постепенно излезе, че всички хора(и не само) на тая планета са македонци без един арменец, Принс, Майкъл Джексън(плюс най-малката му сестра) и албанците. Новите ми приятели само се смееха гръмогласно на тези теории, без да опонират. Билянче се ядоса много на това отношение и през пяната на устата си заяви, че Атлантическия океан също бил македонец както и мостът Голдън Гейт. Легнах си стабилно пиян. Бях изтощен от емоционалната вечер и заспах веднага. Утре ми предстоеше първия ден в България.
Следва…
nikola666.blog.bg
Никола Крумов
