Никола Крумов Англичанинът се запознава с културните ни особености. Първият ми ден в България започна
доста странно. Събудих се махмурлия с кухо, мрънкащо главоболие. Бабо ми беше приготвила една ледена бира с пръжки за закуска. Всъщност старицата не се казваше така, но обръщението по име е голяма рядкост в тази страна. Хапнах, пийнах и се изкъпах. Стана ми доста добре. Облякох се и реших да разгледам София. Слязох пред входа. Първото нещо което видях, беше едно лайно, стоящо самотно до близкия тротоар. Приличаше на човешко, а аз като психолог се запитах, какво ли бе мотивирало автора му, да го изсипе точно на това безсъмнено обществено място. За пръв път виждах лайно, което не е мое. Записах си някои неща в бележника. Беше студен, но слънчев зимен ден – каква светлина само. В Англия разбрах за съществуването на слънцето, когато бях на осем години, а го видях на живо за пръв път в шести клас. Жителите на блока бяха направили чудесна арт инсталация от разноцветни торбички по околните дървета. Тръгнах към недалечната спирка на градския транспорт. Изведнъж с бясна скорост на пътя ми изскочи огромно куче от неразгадаема за мен порода. Лаеше гръмогласно, а аз го зяпах с любопитство, оглеждайки се за стопанина му. Животното явно търсеше да предизвика у мен някакво действие или чувство за страх, но след като това не се случи, си тръгна леко учудено. На спирката майка и около пет годишната и дъщеря спореха за вредата на близалките върху далака, докато се опитваха да си запалят цигарите. Качих се на първия автобус. Вътре беше студено, но за сметка на това проветриво. Нямах билет и се чувствах некомфортно – все едно бях крадец. Запитах един младеж, от къде мога да се сдобия с такъв. Момчето ме упъти към шофьора. Пробих си път към него през блъсканицата в рейса, като непрекъснато се извинявах на настъпаните или бутнати граждани. Почуках по кабинката на водача. Той ме погледна свъсено, угаси цигарата си и попита: „к’во сакаш бе боклук”. Преглъщайки обидата, отвърнах, че искам един билет и подадох банкнота от десет български пари. Шофьорът се ухили, отвори малката вратичка и ме дръпна в задимената си топла кабинка. Беше гол до кръста, дебел и космат на бизон. Попита дали съм англичанин. Потвърдих. Не ми взе парите – черпеше ме едно пътуване. Каза че бил от Арсенал, но никога не бил ходил на техен мач. Гледаше ме очаквателно. Задоволих любопитството му – аз бях от Уест Хям въпреки, че живеех в Челси. Той се намръщи за миг, но после(от него да мине) извади пластмасово шише с домашно вино, допълни чашата си, а на мен наля в друга. Казахме си наздраве. На едно кръстовище ми отряза парче сланина и ми го подаде с напуканите си шофьорски пръсти. Малко се засрами от това, но аз взех мезето да не го обидя. Беше вкусно и добре допълваше силното вино. Стигнахме центъра, правейки леко отклонение от курса, с цел новият ми приятел да ме запознае с местата, които трябва да посетя. Пътниците нямаха нищо против и изразяваха това с възторжени възгласи: „майка ти шофьорска да ебаа”. После продължих пеша. Столицата на България е едно извънредно интересно място. Освен всички нормални за голям европейски град забележителности, София притежаваше нещо много диво и различно, нещо което придаваше уникален чар и емоция на този български град. Примерно много силно впечатление ми направи животинския свят, широко застъпен в ежедневието на местните жители. Навсякъде по улиците има кучета, котки, магарета и коне. По рядко се срещат мечки и питомни вълци. В буйно избуялите храсти и треви между тротоарните плочки живеят охлюви, таралежи, жаби и девет вида гризачи. По дърветата е пълно с птици, а насекомите са навсякъде. Ако се разходите по кварталните улици, ще откриете един нов и непознат за туристите воден свят – първо разбивате ледохода по коя да е локва, влизате до корем в нея(с нужния за това гумен гащеризон) и спокойно може да ловите с голи ръце шаран, толстолоб, каракуда, речни рапани и гигантски скатове. Широко застъпено сред местните е отглеждането на мечка. Тя е научена да изпълнява определени фолклорни елементи под музикален съпровод, за развлечение на гражданите. Вечер след като свърши работа я прибираш в панелния си апартамент с трамвая(за мечка е половин билет). Качвате се в асансьора и вкъщи. Там животното се храни заедно със семейството ви, а после ляга за почивка пред телевизора. Любимият сериал на мечките е за доктор Хаус. Гледат го с наслада и последователност, надявайки се искрено гениалният лекар да си намери приятелка. Мечката може да я ядосате само ако и пуснете Хаус със субтитри – тези животни имат слабо зрение и не успяват да дочитат редовете. Сутрин заминавате за работа, а мечката простира вместо вас, помага за домашните на децата ви и евентуално подменя дограмата в кухнята. Прибрах се в квартирата с чувство на удовлетворение от видяното и преживяното. Не след дълго с останалите квартиранти и приятелите им, отново бяхме на масата. Извадих бутилка уиски, която бях купил от магазин „Малък магазин”. Останалите заявиха, че скочът бил просташко питие и си наляха ракия. Така направих и аз. Баба Величка(хазайката) изкара малки вонящи дини за мезе. Оказаха се изненадващо вкусни и забележете кисели ?! Този път разговорът се завъртя около болестите. Всички бяха единодушни, че ако се разболееш, това е, защото не си пил ракия. Ако консумираш все пак, но заболееш, най-логичното обяснение е, че си пил малко ракия.
И така дните ми в България преминаваха в изследователска работа и безгрижно веселие. Обикновено сутрин закусвах с баничка и сок от ферментирало брашно. Изобщо в тази страна хранителните продукти задължително трябва или да са ферментирали или да са минали през някакъв вид консервация. Примерно плодовете са отблъскващи за българите в сурово състояние. Те трябва да се преработят, за да се унищожат вредните витамини и след това да се консумират само от бутилка или буркан. Да речем бананът не е на голяма почит в България. Той не може да се запази под формата на алкохол, следователно е вреден за човешкия организъм и се яде само от децата. Обядвах в различни софийски квартали с учудващи имена – „The freezer”, “Bed bug”, “Shooting gallery”, “Upper bathroom” и други. После се прибирах в квартирата за почивка. Винаги около два часа следобед в околните апартаменти се включваха различни бетонопробивни инструменти. Това е времето когато на българите(от двата пола) им идва извън планетен порив, да окачват картини, шкафове, да пробиват плочки или да събарят стените на дома си. Бормашини и секачи започват да дълбаят стремглаво в измъчения панел. После решавате, да си понацепите дърва на терасата, но сърце не ви дава да използвате новата си брадва и взимате тази на комшията отляво. При третото замахване обаче, главата на брадвата хвръква от сапа, минава през вашето и трясва остъклението на съседа от дясно. Тъкмо по това време на денонощието той пък е решил, да си закове кухненската маса и излиза с чука на терасата, викайки ядосано: „ да го сложа на майка ти по великденските пости”. След тази закана свързана с религиозен обет, замесените комшии се събират, оценяват щетите и решават, че ако пият по едно-две, лошото ще си замине. Около четири и половина всичко утихва. Дървата са нацепени, орехите за тортата са счупени, месото е нацепено, а споровете прекратени. Чувствах се наистина жив, бученето на къртача гонеше самотата, пробивайки време-пространствения континуум, казвайки ми с твърдия си глас: не си сам – около теб кипи живот, не си пилей времето, тъпанар. Вечер събирахме дружината – моя милост Джордж, баба Величка, таксиджията Пешо, македонецът Билянче, строителят Никола и котката Неделчо. Понякога излизахме по местните пъбове и се запознавахме с момичета, на Кольо му вървеше най-много, защото(както той сам казваше) бил най-прост. Българките са изключително красиви и грациозни. В сравнение с тях англичанките приличат, на гуми за камиони използвани в рудодобива.
Tрябваше да се прибирам в Англия. Вечерта преди заминаването ми съвпадна с местния празник Трифон зарезан. В България освен рождения , всеки индивид празнува и имения си ден, демек има запазена част в календара, която отговаря на името му. Ние нямахме Трифон, но все някъде имаше. Плюс това Зарезанов ден(както и всеки друг) е повод за всеобщо веселие като ден на лозаря. Сутринта си събирах багажа натъжен – българите ми бяха разкрили, че всъщност колкото и да е скапан животът, винаги има на какво да се зарадваш – нямаме време, че да се чувстваме кофти. Дали щях да се справя без тях ?! Пешо ме закара на летището безплатно, като този път не минахме по краткия път през Ловеч. Очите ми бяха пълни, но нямаше как…все пак се надявах новите ми приятели да ме посетят в Лондон. В самолета се замислих за българите – те бяха най-щастливите хора, но поради неясни за мен причини симулираха обратното. У дома ми потръгна – написах две книги: “Как децата ви да нарисуват котешки гъз с ухото си” и „Употреба на тестисите в дърворезбата”. Постигнах значителни продажби и вече имам състояние, благодарение на мен си. Ожених се повторно и съм щастлив родител. Всяка година празнувам на Гергьовден…
