ДЖОНАТАН АЛЪН, посланик на Великобритания в България
Макар лично за мен пробуждането на гражданското общество да беше най-значимото събитие на 2013 г., в историята на британско-българските отношения най-значим се оказа актуалният въпрос за миграцията.
Необходимо е да разграничаваме делата от думите. Действията на британското правителство бяха недвусмислени. Спазихме правното си задължение да вдигнем ограниченията за български работници върху достъпа до трудовия пазар. В отговор на притесненията относно достъпа до системата на социални помощи във Великобритания, приведохме правилата си в по-голямо съответствие с тези на останалите държави-членки на ЕС, включително България. Удължаваме до три месеца периода, в който имигрантът трябва да търси работа, преди да може да кандидатства за социални помощи. Това е доста по-щедро условие от българското, в което от новодошли в страната се изискват шест месеца престой. Освен това изискваме имигрантът да има постоянно местожителство, преди да кандидатства за помощ за жилище; в България изискваният период може да стигне до 10 години. Тези нови правила се отнасят за всички граждани на ЕС, включително британските поданици.
Знам, че много българи са огорчени от дебатите, състояли се преди отпадането на трудовите ограничения. Преминалите рецесията държави в ЕС не показаха нито гостоприемство, нито ентусиазъм. Британските медии са изключително свободна, пряма и колоритна институция, но несъмнено на онези, които стават обект на интерес, не им е никак приятно. Българите се почувстваха дълбоко оскърбени от начина, по който според тях бяха охарактеризирани държавата и народът им. Наранена бе националната им гордост.
Миграцията е изключително трудна за обсъждане тема, тъй като тя провокира силни емоции, засягащи чувството за идентичност на хората и техните ценности. Усещането е все едно се водят паралелни дебати, при които статистическите данни и анализи на ефекта на миграцията върху икономиката и услугите не облекчават откровената тревога на хората, че общностите се променят, а идентичността на страната по някакъв начин се губи. За никоя от двете страни в спора не е лесно да признае истинността на позицията на опонента.
Видяхме от първа ръка това да се случва в България при огромното нарастване на броя на имигрантите, особено бягащите от конфликта в Сирия. Съвременна България никога досега не е виждала такъв приток на хора с националност различна от българската. Затова не е изненадващо, че хората откликнаха със смесени чувства.
Някои са на мнение, че е дълг на България да защитава бягащите от войната. Други изтъкват потенциалната икономическа полза от прилива на образовани и квалифицирани сирийци в държавата им, чието население намалява. Но много българи са обезпокоени от влиянието на бежанския поток върху общностите. Имаше протести срещу мерките бежанците да бъдат настанени в различни места из страната. Етническото напрежение се задълбочи от слуховете за относителния размер на помощите, които се твърдеше, че бежанците получават, и от предполагаемите рискове, които биха донесли.
Българското правителство предприе редица мерки в опит да защити бежанците, да контролира пристигането им и да връща онези, които нямат право да бъдат в страната. Правителството се опитва принципно да разграничи протекция от превенция. Не е лесно и напълно разбирам както българските политици, така и хората, които трябва да се справят с едно ново за тях явление. Нужно е време, за да се разбере естеството на миграцията, да се разбере и прецени влиянието и да се реши дали то е отрицателно, положително, или дори и двете.
Неотдавнашно допитване във Великобритания очерта този вътрешен конфликт по следния начин: при запитването 70% от интервюираните заявяват, че миграцията е сериозен проблем за страната, но само 20% го определят като проблем за района, в който живеят. Не ни безпокоят тези, които познаваме и сме срещнали; тревожат ни другите. Както в България, така и във Великобритания, задачата на политиците е да откликнат на опасенията на хората.
Британските министри казват, че трябва да се реагира на страховете от миграцията, свързани и с бъдещото разширяване на ЕС, за да се запази одобрението за самия принцип на разширяване, който неизменно е бил подкрепян от Великобритания.
Точно както в момента българите се сблъскват с проблема със сирийските бежанци, през 2004 г. британците се сблъскаха с бързите и дълбоки промени, произтекли от присъединяването на десет държави към ЕС. Тогава Великобритания единствена от всички големи икономики в ЕС реши да не налага ограничения върху достъпа до пазара на труда. Резултатът беше неочаквано голям приток на работници от Източна Европа във всички общности и градове в страната.
Преброяването на населението през 2011 г. показва, че 2,7 млн. жители на Англия и Уелс са родени в други държави членки на ЕС. Почти 1,1 млн. от тях (41%) са родени в страни, присъединили се към ЕС след 2004 г.: еквивалентът на 127 000 новодошли имигранти в България.
Във Великобритания още не са стихнали споровете дали този приток е изиграл положителна или отрицателна роля, но никой не се съмнява, че самият факт е повлиял на отношението на хората към миграцията. Точно както в България на хората им е необходимо време да решат дали това влияние е било положително, отрицателно или най-вероятно и двете.
Статията е написана специално за “Труд”. Заглавието е на редакцията.
