(съчинение за губи време) Георги Н. Николов
Хубава е златната есен! Ако дъждът не дави някъде селца и градчета, или цели махали, като във Варна, грее безплатно ласкаво слънчице. И огрява абсолютната безпомощност на европейската ни държава да помогне на очушканите си поданици с пари, строителни материали, храни и лекарства, та да съберат сили. За какво ли? Ами-и-и, да се доберат до избирателните урни. За да пуснат купения си вот за поредния голям праз, който им се обещава (и който им е в кърпа вързан – б.а.). Защото е ясно, че у нас вече нищо не става и България си е страна със затихващи функции. Тя просто умира в годините на най-новата си история. Ако нещо все пак става, това е върволицата от избори – несекващи, безсрамно лъжливи и еднакво непотребни. Едни и същи наглеци си плащат, за да влязат в Парламента, едни и същи са им обещанията и те са еднакво неизпълними: за достоен начин на живот, за високи заплати, за социално спокойствие и за какво ли още не. Рои се и броят на партиите, тръгнали да спасяват България. Без да съзнават, че са също реална опасност за съществуването й с оглавяващите ги психари. Предизборните дебати се отличават с абсолютно дребнотемие, дебелоочие и откровена глупост и показват непознаване на реалния живот. Който буквално крещи и на всяка крачка показва язвите си, непокрити с юрган от пари по европейски програми. За какво не се говори, или се приказва под сурдинка?
Преди всичко – за жестоката демографска криза, която къса огромни живи парчета плът от народа ни и ги разхвърля където й падне по картата на света. Говори се за брой изборни секции в Антарктида и в пустинята Гоби, но дума не се обелва, че нашите емигранти са вече близо два милиона. Само тази година 7 хил. първокласници чуха първия школски звънец в странство, където са ги отвели родителите им. Тръгнали да търсят късмета си навсякъде другаде, само не в родината. Има ли статистика колко са напусналите лекари, компютърните специалисти, медицинските сестри, инженерите, агрономите… въобще мислещата част на нацията? Ами обикновените бачкатори? Колко са студентите, приети в чужди висши учебни заведения и колко от тях ще се върнат обратно? И защо да се върнат, когато тук ще се блъскат за жълти стотинки и съмнителна кариера? Вярно, понякога по телевизията показват някой и друг наивник. На когото чавка е изпила акъла и затова е решил да се реализира у нас, но сама птичка пролет не прави. И не може, след като работните места непрекъснато стопяват бройката си, малкият и среден бизнес са затрити от държавни грижи, а сред чуждестранните инвеститори няма достатъчно луди авантюристи. Склонни да си хвърлят парите на вятъра сред законовия ни хаос, уродлива корупция и трайна несигурност, царяща във всички звена на рухналата държавна машина. Която, при всяка екстрена ситуация, само гледа сеир и проси от проскубаните си поданици дарение след дарение за бедстващите къде ли не страдалци. Няма икономика, няма работни места, няма надежда – няма и да има. Как да не си вземеш дърмите и да не отпрашиш зад граница, с дребните дечица барабар? Зад гърба си емигрантите, които изцяло оправдавам, че не чакат пасивно Михаля да им оправя дереджето, остават пълчища пенсионери. Много повече от заетите тук и там по-млади хора. Почти всички старци мизеруват. И заминавайки в отвъдното, оставят незаето жизнено пространство – засега из селата и по-малките градове. От 5 хил. села в България над петстотин са с от един до 50 жители. Колко са с хиляда и повече? Във всички има гробище, но в колко има училище, родилен дом, здравен център, банкомат и редовен автобусен транспорт? Пак неизвестно. Възраждането на селското стопанство е като детската игра „мижи да те лажем” – над 80% от плодовете, зеленчуците и пр. са евтин внос, осигурен от услужливи нашенски чиновници. Сигурно само срещу потупване по рамото. Всички протести на животновъди и зърнопроизводители завършват с обещания, които никой по върховете на властта не мисли да изпълнява. Некрологът на селското стопанство е вече напечатан и разлепен, макар потърпевшите още да не вярват, че това може да се случи. Защо да не е възможно, след като примерът с промишлеността, разграбена за без пари, е повече от красноречив? Що се отнася до природните богатства, те са в ръцете на чуждестранни фирми, плащащи на държавния бюджет смехотворни суми. Май у нас всичко би било за смях, ако не е за откровен плач. Държавата е разорена и народът й е ненужен за политическата прослойка. Два са изходите, стоящи пред нейния смачкан електорат – без време умирачка, или емиграция. И хората заминават. Остава незаето жизнено пространство, в което тихомълком се настаняват неканените гости – „бежанците”. Изпращани ни нагло от комшийска държава, те нямат край. За присъствието им в жална мати Болгария се свири на струната на човешката милозливост и наивност. Обяснява ни се колко са страдали, как се нуждаят от хуманно отношение и как трябва да бъдат интегрирани в българското общество – с работа за възрастните и с училище за подрастващите. Това, което не ни се обяснява е, колко са всъщност и защо трябва трайно да остават у нас. Защото сме фекалната граница на Европа ли? И защо трябва съсипаната ни държава да им осигурява условия, каквито не може да предложи на поданиците си? Упорито се мълчи за протестите им, когато битовите условия не са им по вкуса, а щом местното население протестира, веднага бива обвинявано в ксенофобия и людоедство. Подминава се уж като маловажно обстоятелството, че тези новоизлюпени кандидат-българи са мюсюлмани. От многото примери в страни от Европа е ясно, че целта им не е да се интегрират в цивилизовано общество, а капсулирайки се в религиозната си същност, да го прекрояват по свой тертип и да му влияят. Това е страшно, но ще се случи и у нас. Не ще се чудим, ако след време се пръкне и втора етническа партия, основана изцяло върху изповядваната от членовете й религия. На такава слаба държава и разграден двор като България й трябват само вълни на верска нетърпимост, за да рухне съвсем. Неволно се налага убеждението, че някъде по света, във висшите му управленски сфери е взето решение България да се ислямизира окончателно и безвъзвратно. Това и сега се случва – сочат го устремените към българското небе новопостроени минарета. Явно страната ни трябва да приема мътните верско-бежански тълпи, да ги спира в стремежа им към Стария континент и да ги заселва тук. А по възможност – и на целите Балкани. Но и тази явна опасност, пред лицето на непоплюващата си Ислямска държава, е нещо маловажно за българските политици. Какво впрочем искат те?
Те искат по никакъв начин да не ги занимаваме с нашите грижи. Да не ги главоболим за работни места, здравеопазване, качествено образование ( в момента у нас има 51 ВУЗ-а и някои записват за обучение хора без приемни изпити), социална сигурност, достойни пенсии, човешки права. Да не се интересуваме, че държавата ни е разграден двор и хан за всякакви международни аферисти. Че институциите й не работят, армията е карикатура, населението е стопено и продължава да намалява. Смъртността -ненормално висока, а деца не се раждат. Че няма национално стопанство, за национални приоритети да не говорим. Пък и защо ли й са национални приоритети на една умираща държава?
Най-голямата заплаха, мъчител и унищожител на България са българските политици: вчерашни, днешни и следпетооктомврийски. Те впрочем са едни и същи – оядени, нагли, алчни, прости и самовлюбени. Неподвласти на съда, който им е услужливо подчинен. Да чакаш от тях нещо добро е все едно да чакаш от умрял писмо. Ако искаме страната да съществува и занапред, те трябва да бъдат незабавно изтрити от лицето й. Да дойдат нови и неопетнени. Но как и защо, след като е видно от предизборните дебати, че и тях ги мами само кокалът? Народът е стъписан, разединен и мълчи. Брои стотинките и уплашен се пита как ще плаща тока след новото увеличение, а трябва и да се яде. Революциите вече не са на мода, пък и Европа ще ни се сърди. Някъде недалеч оттук се чува тропот – поредните нашенци прекрачват границата ни, а следващата порция „бежанци” тътрят бохчи към татковината. Е, то е ясно, че можем само да чакаме още по-тъжната си участ – може би чуждоезична, като зажеглени в ярем говедца. Кой на каквото си постеле. В моето съзнание пък, поради махмурлук ли, от що ли, се върти един и същи досаден рефрен: „Като няма прокопсия, плюл съм в тая орисия…”
Георги Николов
