Комедията „Кокошка“ можете да гледате на живо в Лондон на 13-ти октомври, 20:00ч. Greenwood
https://www.youtube.com/watch?v=DPMqMXjDD8g&feature=youtu.be
Василена Винченцо е сред изявените представители на младото поколение български артисти. Играе в Народен театър „Иван Вазов“ и Театрална работилница „Сфумато“. Тя е част от създателите на новото творческо сдружение „Spam studios“, желаещо да твори висок театър и изкуство
Theatre.
Василена Винченцо
Василена Винченцо е сред най-търсените и интересни млади български артисти. Актьорската ѝ кариера започва в ранна възраст, много преди самата тя да осъзнае, че това е нейното призвание. Бих казала, че не тя открива театъра, а той открива нея. Повече за Василена Винченцо, нейният творчески път и новите ѝ проекти може да прочетете в интервюто, което тя даде пред Plovdiv Town.
-Здравейте, Василена. Поводът за нашия разговор е нов проект, който подготвяте. Разкажете ни повече за него.
Преди това искам да спомена, че на българската сцена съществува ново театрално и, не само театрално, сдружение. Казва се „Spam studios”. Първият проект на това сдружение е спектакъла „Кокошка” по текстове на Антон Павлович Чехов и Николай Коляда. Текстовете на Коляда са преведени от мен. Нашата режисьорка Ана Ватева, която прави цялостната адаптация, сценична и драматургична версия на спектакъла, е участвала със свой спектакъл на неговия фестивал в Русия. Там те са се запознали и поддържат много добри отношения. Той ни подари текстовете си. Позволи ни да ги превеждаме и поставяме без да иска нито една стотинка, защото просто желае да твори. Дори ще дойде в България, за да присъства на премиерата.
-Каква е целта на новосъздаденото сдружение „Spam Studios”?
Ще подготвяме всякакви проекти, свързани с култура и изкуство. Един от учредителите е Стефан Здравешки. Той е композитор на музиката към „Кокошка”. Благодарение на него ще развиваме сдружението и в музикална насока. Ще подготвяме театрални спектакли, концерти, замисляме и специални творчески вечери, в които да включим утвърдени български артисти. Имаме такива велики и гениални български артисти, които са живи и творят на родната сцена, грехота е да не се учим от техния опит и талант. Повече информация за тези вечери ще дадем, когато те са вече факт. Имаме идея също да прожектираме театрални спектакли, които не сме имали възможност да гледаме, заради „порока”, че сме млади.
Не ни удовлетворя всичко, което се случва в изкуството и не само. Културата е запратена някъде в кюшето. Българите много умеем да блъскаме по масите, да си кажем цялата болка, а след това никой нищо да не направи. Затова ние решихме сами да тръгнем и да правим нещо. Използвайки примера на нашите преподаватели Маргарита Младенова и Иван Добчев, които са създали театрална работилница „Сфумато” и ние се борим за нещо наше.
-Практиката на „Културата захвърлена в кюшето” не отмина ли вече? Забелязва се тенденция театралните салони да са все по-пълни.
Аз не обвинявам публиката, в никакъв случай. Проблемът не е в зрителите в салоните, а отзад. В чакащите по етажите артисти. Смятам, че след като нещо съществува то се развива. Друг е въпросът дали процесът върви към градация или деградация. Много се измести центърът, смениха се мерките. Ние, в нашето сдружение, не искаме да свикваме с този вид култура и изкуство. Сигурно и нея трябва да я има. Нека да я има. Ние просто искаме да правим висок театър.
-Не се ли увеличи комерсиалността в българския театър?
Не бих си и помислила да обвинявам колеги, че правят комерсиален театър, защото всички трябва да ядем и всички имаме семейства. Изискването е, че трябва да се пълнят залите, за да имаме пари. Докато държавата не се научи, че културата не е бизнес, нещата ще продължават да са такива. Ако се научим, че в изкуството трябва да се влага, а не да се взима от него, нещата може и да не загинат. Учудвам се как изкуството ни продължава и не спира да създава.
-Всъщност вие започвате кариерата си доста млада, участвайки в немско-българска кино продукция. Разкажете ни малко повече за началото на творческия си път.
Да, аз играех една от главните детски роли. Бях девети клас в балетното училище и имах голям проблем да замина да снимам. Директорката ми трудно ме освободи, макар да бяха позволили да се прави кастинг за филма в балетното училище. На снимките се запознах с Малин Кръстев, Васил Василев-Зуека, Тео Елмазов, които бяха от актьорския състав на филма. Тогава Малин ми каза: „Хайде, Василке, да те правим артистка”, а аз му отговорих: „Каква артистка, аз ще ставам балерина”. В смешки и закачки той ми каза „Ела на театър”. Отидох.. Първата вечер гледах „Оркестър Титаник”, а на следващата „Лазарет” на Коко Азарян. Тогава нещо в мен се пречупи.
-Тогава ли избрахте театъра за свое призвание?
Една от решаващите роли за избора ми, да не кажа главната, е спектакълът „Хъшове” на Сашо Морфов и Чочо Попйорданов. От премиерата на спектакъла докато не влезнах в НАТФИЗ нямах нито едно изпуснато преставление. Бяхме една компания момиченца, които ходехме редовно да го гледаме. Седяхме на първи ред, от където не се вижда почти нищо, върху седалките без да са пуснати надолу, за да можем да гледаме и да сме по-близо до магията „Хъшове”. Този спектакъл е магически. Сега вече играя в него – малко, но аз бих пускала и машината за дим, само да съм част от него. Умирам за „Хъшове”!
Участвах бегло и в снимките на едноименния сериал и там Чочо Попйорданов ме посъветва да взема две години за една в училище. Аз го послушах. Той е решаваща фигура в моя живот. Всъщност той е решаваща фигура в живота на много хора, без самия той да си е давал сметка. Така взех две години за една и попаднах в НАТФИЗ в класа на Маргарита Младенова и Иван Добчев. Благодаря им за всичко, което са направили за мен и за всичко, на което са ме научили.
-Първоначално учите паралелно и актьорско майсторство и балет. Кое е нещото, което наклони везните в полза на театъра?
Не беше сигурно дали ще ме приемат в НАТФИЗ, но междувременно ме приеха Балетна педагогика в Музикалната академия. Една година учих паралелно и двете, защото едното беше задочно. Но се оказа, че държавата не може да плаща две образования държавна поръчка. Без значение, че се справяме. Трябваше да избирам и аз избрах актьорството. Първите две години в НАТФИЗ ми се губят. Завърших на 21 години, докато има хора, които влизат на толкова. Бях млада и не знех точно какво ми се случва. Струваше ми се много лесна цялата тази работа, но се пречупих. Много ми помогнаха репетициите за две пиеси. Едната беше по текстове на Достоевски и в същото време участвах с малка роля в „Полет над кукувиче гнездо” в Народния театър. Докато репетирахме с Деян Донков и си говорихме за нещата от живота той ми каза „Готов съм за всичко, което ми се случва”. Аз също се стремя към това. Достоевски ме обърна към мен, към театъра и живеенето в изкуството.
-В момента завършвате второто си образование „Руска литература, култура и художествен превод”. От къде идва интереса ви към руската култура и език? Достоевски ли го предизвика?
Предстои ми да пиша и защитя магистърска теза на тема „Образност в персонажната система на романа „Майстора и Маргарита” от Михаил Афанасиевич Булгаков. И преди спектакъла съм имала особено влечение към руската култура, която безспорно е сама по себе си несравнима и необятна. Започнах да слушам музика, да чета книги. Моята преподавателка по балет е руски възпитаник и ми е давала книги. Както човек, когато се влюби не може да обясни защо се е влюбил в другия човек, така и аз не мога да обясня любовта си към руската литература и култура.
-Разкажете ми за Василена Винченцо извън театъра.
Какво да ви разкажа? Сега съм на море и ми е много приятно. Имам прекрасни приятели. Благодаря на бога за тях, защото те са изключителни. Не знам, с какво съм ги заслужила. Моето семейство също е изключително, за което отново благодаря на Господ. Вярвам в любовта – тъпанрската и сляпата. Това е така единствено и само, защото имам жив пример пред очите си – родителите ми. Те са повече от 35 години заедно. Сигурно не е като в първия ден, но виждаш тези хора как се обичат и копче не можеш да кажеш… Поглеждаш към тях и знаеш, че има любов. В този смисъл съм един много щастлив и благодарен човек. Знаете ли? Тези неща не зависят от никого. Това, което аз намирам за най-ценно, то не зависи от мен. Струва си да сме малко по-благодарни и да разберем, че не живеем под празно небе. Говоря и за себе си. Не трябва да забравяме, че има господ и е хубаво да спрем да искаме от него. Да се замислим, че той може би иска нещо от нас. Например, да станем по-добри и да направим нещо за другите.
-Тази любов, която сте видяла в семейството си и в която силно вярвате, дали не е възможна само, защото става въпрос за едно друго поколение? Възможно ли е да ни се случи и с нас, хората от „новото” поколение?
Естествено, че да. Има неща, които не се случват от вчера и днес. Нещата като морал и ценности няма къде да отидат. Любовта не може да живее без любов. Как без любов?
-Вие влюбена ли сте в момента?
Ох, не съм и ще полудея от скука. Честно! Много е неприятно, но човек трябва и да си почине. Аз имах изключителна любов в живота си. На мен ми се случи любовта. Познавам я!
-Да разбирам ли, че очаквате да дойде нова любов?
Нищо не очаквам. Сигурно ще дойде, но и аз като Динката съм готова на всичко, което идва. Правя каквото зависи от мен, за да бъде всичко наред.
-В кой спектакъл си мечтаете да участвате?
Аз вече участвам в него – „Хъшове”. Не знам кой? Винаги следващият е идеалния. Но това е възможно само, когато си извън щатния състав на някой театър, защото иначе нямаш възможност да работиш това, което ти иска душичката. Малко е порочна тази система. На свободна практика май е по-добре, поне аз така съм била в последните шест години. Това ти дава свобода, но със същата сила нямаш никаква сигурност. От една страна финансова, което някак се преодолява, но от друга никога не знаеш какво и кога ще е следващото ти преставление.
-За финал на нашя разговор, има ли нещо, което искате да споделите с нашите читатели?
Да, искам да кажа, че умирам за Пловдив. Родена съм в София и там съм живяла през целия си живот, но обожавам Пловдив. Преди две седмици бях на гости и се влюбих истински, а сега може би ми предстои да дойда в града ви и да поработя малко. С удоволствие бих поживяла в Пловдив. Да си пазите града и себе си да пазите.
Василена Винченцо е сред младото поколение български артисти, решили да съградят своя творчески свят по начин, който те харесват и възприемат за правилен. Повярвайте ми, тe ще успеят. Просто, защото силно го искат и влагат цялата си любов и отдаденост.
plovdivtown.com
