Фрагментираните схеми с ограничен инвестиционен хоризонт са вредни за спестителите и икономиката
Снимка: Bloomberg
Добрите пенсии финансират добра инфраструктура. Добрата инфраструктура плаща за добри пенсии. Тази решаваща връзка се забелязва само когато и двата и елемента изчезнат – както установяват САЩ, Великобритания и няколко други държави. След като до голяма степен отмениха корпоративните пенсии с фиксиран доход от миналото, сега те се борят да превърнат фрагментираните индивидуални пенсии в дългосрочните инвестиции, от които техните спестители и икономиките се нуждаят. Това е жизненоважно, но няма да е лесно, пише Робин Хардинг за Financial Times.
Като се има предвид продължителността човешкият живот, пенсионните спестявания са естественият източник на капитал, който може да бъде обвързан за 30, 40 или 50 години. В замяна те печелят премията, която идва от волатилните или неликвидни активи, което е още по-ценно, когато лихвените проценти са ниски. Но както управителят на Английската централна банка Андрю Бейли отбеляза в своя реч, нещо се обърка. „Живеем във време, в което изглежда няма недостиг на съвкупни спестявания, но инвестициите са слаби“, каза той. Пенсионните фондове в Обединеното кралство влагат само 3% от ресурсите си в непублично търгувани акции.
Обединеното кралство се надява да се справи с този проблем чрез облекчаване на регулациите, позволявайки на пенсионните фондове с фиксирани вноски – при, които физическите лица носят инвестиционния риск – да държат по-неликвидни активи, както и чрез разхлабване на тавана върху таксите, за да се стимулират сложни инвестиции като тези в инфраструктура. Но дори такива промени да нямат непредвидени последици, те няма да отговорят на основното предизвикателство на фрагментираната пенсионна система, при която решенията се падат на хората и е трудно да се обвърже продължителността на живота им с активите, които притежават.
Време е да помислим за по-радикална трансформация, отвъд пенсии, осигурявани от работодателите, към големи, постоянни схеми, които могат да влеят пари в инфраструктурата и частния капитал, ако това има смисъл. Традиционни пенсионни фондове за държавни служители и държавни инвестиционни фондове (като Temasek в Сингапур) вече правят това. Не става въпрос за това кой поема инвестиционния риск – за добро или лошо, фиксираните вноски ще останат – а как се управляват парите.
Погледът към възможностите, които имам като служител на FT чрез неговия пенсионен план с фиксирани вноски, изяснява трудностите. Съществуват около 200 различни дялови, облигационни и имуществени фондове от редица доставчици, управлявани активно или пасивно, обхващащи различни региони на света. Всички те показват вчерашната пазарна цена. Изборът е оставен на обикновения човек.
Това създава поредица от проблеми. Най-добрите инвестиционни мозъци в света прекарват деня си, опитвайки се да разберат кой актив или регион ще се представи по-доббре. Човекът няма шанс – въпреки че те може да изберат да избегне всеки вариант, който изглежда рисков.
Дори да имаше инфраструктурен фонд или фонд за рисков капитал, тази структура би създала проблем. Фонд мениджърите нямат представа кои са техните инвеститори или кога е вероятно да се пенсионират. Те знаят, че това са пари от пенсии и следователно вероятно са дългосрочни, но все пак трябва да осигурят редовни цени за дяловете във фонда и да поддържат кеш, в случай че някои инвеститори внезапно поискат да изтеглят вложенията си. Структурата просто не е подходяща за неликвидни, дългосрочни инвестиции, в ущърб на спестителите и икономиката.
Струва си да попитаме също така дали пенсиите, осигурявани от работодатели, все още имат смисъл. Когато работодателите поемаха инвестиционния риск, това развитие беше логично, но сега създава само фрагментация. Всеки път, когато хората сменят работата си, те получават нови пенсии; малките пенсионни планове имат високи фиксирани разходи. Има икономии от мащаба: колкото по-малки и по-многобройни са схемите, толкова повече се губи и по-трудно е да се правят сложни инвестиции. Даването на лични пенсии на всеки е грешка по същата причина.
Помислете вместо това за следната структура. Правителството лицензира умерен брой пенсионни планове с нестопанска цел, може би въз основа на съществуващи фондации, тръстове или фондове от публичния сектор. Работодателите ще определят своите пенсионни вноски, както го правят днес, но след това ще ги насочат към плана, избран от конкретния служител. Пенсионният планът ще реши как да се инвестират парите, в съответствие с разпоредбите, а служителите няма да могат да теглят средствата до пенсиониране.
Това ще продължи да бъде система с фиксирани вноски, но ще работи съвсем различно. Пенсионните планове бързо ще станат големи, което ще им осигури икономии от мащаба, по-ниски разходи и ресурси за осъществяване на сложни инвестиции. Те ще знаят кога точно трябва да изплащат пенсиите и биха могли да планират ликвидността по съответния начин. Тежестта върху компаниите и физическите лица ще изчезне. Това е структура за евтини, дългосрочни инвестиции.
Може да изглежда като вмешателство, но лицата, които искат да управляват сами инвестициите се, разбира се, ще получат позволение. Помислете обаче накъде се насочва текущата пенсионна парадигма. Наскоро ОИСР предупреди правителствата да не използват частните пенсиионни фондове като източник за финансиране на предпочитани проекти, като например в областта на възобновяемата енергия. Нараства търсенето на публични инвестиции за изграждане на инфраструктура и осигуряване на държавни пенсии, тъй като частното предлагане е недостатъчно.
Старите пенсионни планове с фиксирани доходи бяха страхотни икономически институции: сложни фондове от частен капитал с дълъг инвестиционен хоризонт. За съжаление сигурността, която те предлагаха на пенсионерите, вече не е постижима. Трябва вместо това да се стремим да предлагаме пенсии с фиксирани вноски с подобно качество.
По статията работиха: Петър Нейков, редактор Божидарка Чобалигова
investor.bg
