“Българите трябва да ни пълзят в краката“, заяви през 2014 година Владимир Жириновски. Едно изказване съвсем в стила на руския националист, който почина днес на 75 години.
“Българите трябва да ни пълзят в краката!” – каза през 2014 година Владимир Жириновски.
Политически клоун? Агент на КГБ? “Руският Хитлер”? През дългата си политическа кариера Жириновски се е превъплъщавал в най-различни роли. Само едно нещо не е бил: скучен. Бива го да си играе с огъня – приблизително това казва за него дори самият Путин. А от страна на най-висшата инстанция в Русия това си е направо признание – независимо че стопанинът на Кремъл винаги се е дистанцирал от провокациите на десния популист.
Да ръчка, да провокира и да си играе с огъня – на Жириновски това му идеше отръки. Той предлагаше да заградят Северен Кавказ с бодлива тел и да хвърлят атомна бомба върху Истанбул, веднъж заплаши журналистка с изнасилване, а инак често размишляваше на глас за окупирането на Украйна. За него не съществуваха червени линии.
Проект на КГБ?
Редом с лидера на комунистите Зюганов, Жириновски се превърна в един от динозаврите на руската политика. Кариерата му всъщност започва още по времето на СССР. И то с едно идеологическо и терминологично мошеничество. През 1989 година Владимир Жириновски е сред основателите на Либерално-демократичната партия на Съветския съюз – първата официално регистрирана опозиционна партия в страната. След разпадането на СССР партията се преименува в Либерално-демократична партия на Русия (ЛДПР), а неин несменяем председател чак до смъртта си остана именно Жириновски.
Тази партия не е нито либерална, нито демократична. В основата ѝ е заложена една експлозивна смес от национализъм, реваншизъм и шовинизъм – което си е постсъветската версия на десния популизъм. ЛДПР е вождитски проект: без своя лидер и главно действащо лице тази партия никога нямаше да придобие такова значение в Русия. Сред народа за Жириновски често се използва ласкавото умалително “Жирик”. А хората използват такива умалителни най-вече за приятелите си – не за политически лидери. Да, може и да е нацист, но някакъв такъв забавен и симпатичен, казват си те.
Жириновски е роден в Казахстан през 1946 година. В Московския университет той изучава първо турски език и литература, а после право като вечерен студент. Стажува в Турция, работи като юрист в различни организации, проявява интерес към останалия свят. По-късно от всичко това възниква подозрението, че Жириновски е човек на КГБ.
Години наред Жириновски поддържаше имиджа на шоумен.
Всъщност и до днес витае подозрението, че партията на Жириновски е проект именно на КГБ. Привържениците на тази версия смятат, че ръководството на съветските служби е искало да канализира надигащите се протестни настроения в СССР, поради което е създало една на пръв поглед опозиционна партия, която обаче изцяло се контролира от службите.
Еврейските корени не го спираха да използва антисемитски лозунги
Жириновски активно се застъпва за оцеляването на Съветския съюз, но разпадането на комунистическата империя всъщност му беше от голяма полза. Милиони разочаровани и внезапно обеднели руснаци, особено ниско образовани мъже в провинцията, изведнъж откриваха в лицето на блестящия демагог своя автентичен представител. Жириновски непрекъснато се заиграваше с избирателите, като взимаше на въоръжение ксенофобски, а понякога и антисемитски лозунги – въпреки, че сам има еврейски корени.
На парламентарните избори в Русия през 1993 година ЛДПР на Жириновски спечели близо 23% от гласовете – повече от комунистите и от съюза, стоящ зад победата на Елцин. Това е звездният миг от кариерата на Владимир Жириновски като политик. Тогава мнозина смятат, че той може да вземе властта, а на Запад с тревога пишат дори за появата на “руския Хитлер”. Към онзи момент Жириновски поддържа връзки с крайно десните партии в Европа, включително с френския популист Жан-Мари Льо Пен.
Днес Путин олицетворява част от мечтите на Жириновски
Самият Жириновски старателно полира имиджа си на шоумен: облича ярки сака, псува опонентите си, обижда журналистите и дори понякога инсценира скандали в парламента. Легендарен ще си остане онзи случай от 1995 година, когато Жириновски плисна чаша сок в лицето на убития по-късно конкурент на Путин Борис Немцов.
През 2016 година Путин връчи медал на Жириновски.
В края на 1990-те години популярността на ЛДПР и на нейния лидер започна да спада. Жириновски се явяваше на всички избори за президент, но по-нагоре от третото място така и не успя да се добере. Кремъл пък престана да се опасява от ЛДПР, която на всичко отгоре обикновено гласуваше в съзвучие с властта.
Всъщност днес Путин осъществява много от онова, което пропагандираше Жириновски през 1990-те години: автократична форма на управление, прекратяване на сътрудничеството със Запада, милитаризация, война с Украйна. А лидерът на ЛДПР открай време е желан гост на държавните телевизии, където му позволяват да прави дори такива изявления, които Кремъл иначе смята за прекалено скандални.
Какво ще се случи с ЛДПР сега?
По едно време ЛДПР отново разпери криле, особено в Далечния Изток, където се превърна в изразител на натрупаното недоволство срещу Кремъл. През 2018 година в Хабаровск за губернатор беше избран нейният представител Сергей Фургал, а това се превърна в истински удар по имиджа на управляващата партия “Единна Русия”.
Две години по-късно властите арестуваха Фургал и го обвиниха в съучастие в убийства. Това предизвика неколкомесечни протести в региона – нещо крайно необичайно за Путинова Русия.
Смъртта на Жириновски ще предизвика криза в ЛДПР, защото там не се вижда негов приемник с подобен потенциал. Независимо от това ролята на партията в руската политика си остава важна, защото дяснопопулисткият потенциал в страната е голям, а Кремъл има интерес той да се канализира в безопасна за властта посока.
