Автор: Георги Марков
С участието на актьорите: Янислава Линкова и Бисер Маринов
Постановка Малин Маринов
25/11/2017, Regent Hall, Salvation Army
275 Oxford St, Mayfair, London W1C 2DJ
Начало: 8.00pm(вратите отварят в 7.00 pm)
Билети:
www.budilnik.yapsody.com
Имаме ли сили да променим себе си и на каква цена? Възможно ли е да уловим щастието си, когато обременени и натоварени със събитията от миналото и близкото бъдеще ние осъзнаваме, че трябва да изневерим и да се превърнем във виновни, само защото природният ни инстинкт, проявяващ се в стремеж към все по-добро, ни кара да извършваме поредица от нови грешки, само защото в стремежа си да изконсумира всичко и да обладае целия възможен свят, заради страха си от самота, нищетата на душата си и зависимостта си от безброй случайно или неслучайно възникнали обстоятелства, съвременният човек пропуска най-важното: да изконсумира своето щастие!
За “АСАНСЬОРЪТ“ от Георги Марков (писателят-дисидент)
Непознати мъж и жена, заседнали в асансьор, изолирани от света. Дълга нощ в опит да спасят душите си чрез вярата в другия и да разберат дали са родени един за друг, защото пътят към блаженството на духа и човешкото щастие е любовта …
Всеки човек иска да обича и да бъде обичан, но крещящата липса на духовност в съвременния свят, обусловена от стремежа към материалност и задоволяване на нагона, пречи на хората да си вярват.
А без душевното привличане и доверието няма как да се случи и любовта …
Но консуматорското мислене на съвременния човек дотолкова го е увредило, че егоистичното чувство вече не е подвластно на моралните устои в обществото. Вяра, жертва, вина, изневяра, саможертва, невинност …
В спектакъла „АСАНСЬОРЪТ“ авторите са разгледали част от основните и проблематични теми от живота на обикновените и нормални хора в съвременния свят. Сблъсъкът между примитивното архетипно мислене и модерното цивилизационно осмисляне на взаимоотношенията между мъжа и жената. Ориенталският модел и европейското му развитие. Еманципацията като фалшива форма на действителността, в която се проявява архетипността на мъжа и жената. Митът за Ева и Адам – физиологична обусловеност или психологическа манипулация? Асансьорът като метафора на стремежа на днешния човек по пътя към максимума и абсолютния успех във всичко. Както жената, така и мъжът се стремят към максималното, абсолютното в техните представи за красота. Следва обаче, че щом се разделят, значи не се харесват или не отговорят на представите си за абсолютния идеал. Техните красоти се различават в някои отношения, но не може да се твърди, че са коренно различни, тъй като между тях възниква влечение на всички нива, което се превръща в интимност и любов. И все пак нещо очевидно не е както трябва …
Имаме ли сили да променим себе си и на каква цена? Възможно ли е да уловим щастието си, когато обременени и натоварени със събитията от миналото и близкото бъдеще ние осъзнаваме, че трябва да изневерим и да се превърнем във виновни, само защото природният ни инстинкт, проявяващ се в стремеж към все по-добро, ни кара да извършваме поредица от нови грешки, само защото в стремежа си да изконсумира всичко и да обладае целия възможен свят, заради страха си от самота, нищетата на душата си и зависимостта си от безброй случайно или неслучайно възникнали обстоятелства, съвременният човек пропуска най-важното: да изконсумира своето щастие!
Винаги готови да пренебрегнат постигнатото спокойствие на духа и съвестта си, само и само за да достигнат до по-голямо щастие, хората не си дават сметка, че истинското щастие остава в неизживяните и пропуснати, прекрасни моменти, и че всеки човек има свое конкретно място и свое конкретно пространство, в което може да е щастлив, а останалото е опит за задоволяване на пагубния инстинкт към отъждествяване с Бог или стремеж към временно задоволяване на представата си за щастие, която често се оказва илюзорна и фалшива …
Защото какво е щастието, ако не форма на изолация от заобикалящата ни среда …?! Но можем ли да останем изолирани от света и да устоим на предизвикателствата на цивилизацията и материалността в нашия живот? … Тогава?!
И дали социалният статус на човека не е предпоставка за духовното израстване на личността и следователно – път към щастието, защото да не забравяме, че човекът е социално животно и като такова следва поведението на социалното приобщаване към останалите себеподобни?! Любовта наистина е изолация от останалия свят и е също предпоставка за щастие, но временна и илюзорна, тъй като животът е поредица от препятствия, които трябва да бъдат преодолявани всекидневно и капсулирането или изолирането на личността води единствено до самоизраждане или деградация и много рядко до усъвършенстване, въпреки идеята за доказаните ситуации на монашество, отшелничество или аскетизъм в тибетските истории и Християнското учение, като предпоставка за духовно израстване!
