Днешните разнородни шокове си взаимодействат по начин, който прави общия им резултат по-лош от сбора на съставните части
Снимка: Bloomberg
Пандемия, суша, наводнения, мегабури и горски пожари, заплахи от трета световна война – колко бързо привикнахме към списъка с шокове. Толкова много, че от време на време си струва да погледнем по-отдалече, за да обхванем чистата странност на нашата ситуация, пише редакторът на Financial Times Адам Тууз, който преподава история в нюйоркския Columbia University.
Както наскоро отбеляза бившият министър на финансите на САЩ Лорънс Самърс: „Това е най-сложният, разнопосочен и всеобхватен набор от предизвикателства, които си спомням през 40-те години, откакто обръщам внимание на подобни неща.“
Разбира се, познатите икономически механизми все още имат огромна сила. Паниката на пазара на облигации свали едно некомпетентно британско правителство. Може да кажете, че това е било учебникарски случай за пазарна дисциплина. Но защо пазарите на британски ДЦК бяха толкова нервни поначало? Фонът беше огромната сметка за енергийни субсидии и решимостта на Английската централна банка (АЦБ) да се освободи от огромния портфейл от облигации, който натрупа в борбата с пандемията от Covid-19.
С икономическите и неикономическите сътресения, преплетени по целия път надолу, не е чудно, че един непознат термин набира популярност – поликриза.
Един проблем се превръща в криза, когато застраши способността ни да се справим и по този начин заплашва нашата идентичност. При поликриза шоковете са различни, но те си взаимодействат така, че общият им резултат е по-лош от простия сбор на частите. Понякога човек се чувства така, сякаш губи чувството си за реалност. Дали могъщата река Мисисипи наистина пресъхва и заплашва да отреже фермите на Средния Запад от световната икономика? Наистина ли бунтовете от 6 януари застрашиха Капитолия на САЩ? Наистина ли сме на път да отделим икономиките на Запада от Китай? Нещата, които някога биха изглеждали фантастични, сега са факти.
Това идва като шок. Но колко нов е всъщност? Помислете за 2008-2009 г. Владимир Путин нахлу в Грузия. Джон Маккейн избра Сара Пейлин за свой кандидат-вицепрезидент. Банките рухваха. Поредният кръг разговори на Световната търговска организация (СТО) (в Доха) претърпя провал, както и преговорите за климата в Копенхаген следващата година. И на всичкото отгоре свинският грип се бе развихрил.
Бившият председател на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер, който пусна в обращение термина поликриза, го заимства през 2016 г. от френския теоретик на сложността Едгар Морин, който го използва за първи път през 90-те години. Както самият Морин настояваше, именно с екологичната тревога от началото на 70-те години на миналия век в общественото съзнание навлезе новото усещане за всеобхватен глобален риск.
Значи през цялото време сме живели в поликриза? Трябва да се пазим от самодоволство.
През 70-те години на миналия век, независимо дали сте били еврокомунист, еколог или обхванат от гняв консерватор, можехте да отдадете притесненията си на една-единствена причина – късен капитализъм, твърде голям или твърде малък икономически растеж или излишък от права. Една-единствена кауза също означаваше, че човек може да си представи широкообхватно решение, било то социална революция или неолиберализъм.
Това, което прави кризите от последните 15 години толкова дезориентиращи, е, че вече не изглежда правдоподобно да се посочи една-единствена причина и оттук едно решение. Докато през 80-те години на миналия век може би все още сте вярвали, че „пазарът“ ще управлява ефективно икономиката, ще осигури растеж, ще смекчи спорните политически въпроси и ще спечели Студената война, кой би направил същото твърдение днес? Оказва се, че демокрацията е крехка. Устойчивото развитие ще изисква спорна индустриална политика. А новата студена война между Пекин и Вашингтон едва сега започва.
Междувременно разнообразието от проблеми се усложнява от нарастващото безпокойство, че икономическото и социалното развитие ни тласкат към катастрофални екологични повратни точки.
Скоростта на промяната е зашеметяваща. В началото на 70-те години световното население беше по-малко от половината от това, което е днес, а Китай и Индия бяха отчайващо бедни. Днес светът е организиран в по-голямата си част в мощни държави, които са извървели дълъг път към премахването на абсолютната бедност, генерира общ световен брутен вътрешен продукт от 90 трлн. долара и поддържа арсенал от 12 705 ядрени оръжия, като същевременно изчерпва въглеродния бюджет със скорост от 35 млрд. метрични тона въглероден диоксид годишно. Да си представяме, че нашите бъдещи проблеми ще бъдат тези отпреди 50 години, означава да не успяваме да разберем скоростта и мащаба на историческата трансформация.
И така, каква е перспективата? В свят, който човек може да си представи, че е доминиран от един-единствен фундаментален източник на напрежение, можем да допуснем кулминационна криза, от която може да произлезе разрешение. Но този сценарий вече не изглежда правдоподобен. Съвременната история изглежда като разказ за напредъка чрез импровизация, иновация, реформи и управление на кризи. Избегнахме няколко големи икономически депресии, създадохме ваксини за спиране на болести и не допуснахме ядрена война. Може би иновациите също ще ни позволят да овладеем предстоящите екологични кризи.
Може би. Но това е безмилостна надпревара, защото това, което борбата с кризите и технологичните решения твърде рядко правят, е да се справят с фундаменталните тенденции. Колкото по-успешни сме в справянето, толкова повече напрежение се натрупва. Ако сте намерили последните няколко години за стресиращи и дезориентиращи, ако животът ви вече е разстроен, време е да се подготвите. Нашето ходене по въже без край само ще стане по-несигурно и изнервящо.
investor.bg
