Тази година се навършват 50 години от появата на музикалния шедьовър, който продължава да разказва ярки истини за невъзможността на човешкото състояние и за начина, по който хората от тези острови се справят с него.
„The Dark Side Of The Moon“ на Pink Floyd е издаден през март 1973 г., когато последните следи от следвоенния оптимизъм отстъпват място на нарастващи икономически конфликти и международно напрежение. Отговорът, който тя предлага, е двоен: призив за съпричастност и взаимно разбиране и изтъкване на една национална черта, която този автор – наред с много други – вероятно е цитирал твърде често. Тя се появява в почти шестминутната част на песента, наречена просто „Time“: „Hanging on in quiet desperation is the English way“ („Да се държиш в тихо отчаяние е английският начин“).
С началото на новата политическа година тези девет думи изглеждат по-подходящи от всякога и точно пасват на един определящ факт за националното ни затруднение: че отломките от „Брекзит“ са навсякъде около нас, но нашите политици все още не искат да го признаят.
Доказателствата вече обхващат намалената търговия, намалените инвестиции и факта, че Обединеното кралство е единствената голяма икономика, която не се е върнала към размера си отпреди пандемията. „Брекзит“ доведе до спад на данъчните приходи, който се оценява на 40 млрд. паунда годишно – достатъчно, за да се предотвратят 75% от съкращенията на разходите и увеличенията на данъците, които бяха обявени през ноември.
Междувременно, на фона на невъзможните опашки за паспорти и воя на болка от страна на бизнеса, който сега е оплетен в бюрократични процедури, историите, които символизират безумието на нашето излизане от ЕС, изглежда пристигат поне по една на седмица.
Точно преди Коледа например беше съобщено, че столичната полиция ще купува бронирани служебни автомобили от германския производител Audi, тъй като нито една британска фирма „не е в състояние да отговори на изискванията на търга“. Това беше още едно доказателство за проблемите по веригата на доставките, от които страдат британските производители, и за неразположението, заради което годишното производство на автомобили в Обединеното кралство е спаднало с повече от половината от 2016 г. насам.
Правителството реагира на подобни новини с обичайните си нелепи уклончиви твърдения: „Не отричам, че решение като „Брекзит“ има разходи“, заяви Джереми Хънт през ноември, „но има и възможности и трябва да се гледа в цялост.“ В същото време дори и сега торите се придържат към убеждението, че животът извън ЕС все още би могъл да донесе цялото обещано благоденствие и обща магия, стига само министрите да се постараят повече.
Добър пример: начело с Джейкъб Рийс-Мог (който очевидно сериозно се замисля дали да не бъде следващият лидер на торите), депутатите настояват Риши Сунак да се придържа към крайния срок 31 декември 2023 г. за „преразглеждане или отмяна“ на законите на ЕС, които все още се прилагат за Обединеното кралство, и си въобразяват, че последвалата законодателна клада ще доведе до някакъв икономически феникс. Истината, както винаги, е по-прозаична. Задачата ще включва стотици държавни служители в Уайтхол, които ще направят съдебна оценка на близо 2 500 законодателни акта на ЕС, а според Конфедерацията на британската индустрия планът вероятно ще доведе до „допълнително забавяне на растежа“.
Това, което Брекзит направи с политиката на торите, вече надхвърля безкрайните дебати на партията за това какво точно трябва да включва животът извън Европа и навлиза дълбоко в колективната психология на консерватизма. От референдума през 2016 г. насам английската политическа десница – като имам предвид какофонията от гласове, включително консервативните депутати, вестниците „Мейл“ и „Телеграф“, както и онзи вид експерти, които сега получават мегафон от GB News и TalkTV – става все по-ексцентрична и ненормална.
Що се отнася до основите на икономиката, те безкрайно отричат съществуването на гравитацията.
Но сега вдигат много повече шум около действията за климата, Меган Маркъл, Би Би Си, съдържанието на речниците и каквито и да е други „будни“ изчадия, които ги дразнят. Това отчасти е умишлено отклоняване на вниманието от катастрофите на „Брекзит“. Но също така е и вид изместване, което винаги е щяло да вземе връх, след като определящият проект на тези хора се превърне в прах.
А лейбъристите? Напрежението в позицията на Киър Стармър се изразява в отричане на неща, които са очевидна истина. В началото на декември той твърдеше, че „няма никакви аргументи за връщане в ЕС или връщане към единния пазар“, а само „много добри аргументи за осъществяване на „Брекзит“. Удивително е, че той и колегите му изключват и каквото и да е връщане към митническия съюз на ЕС.
Причината, поради която този някогашен убеден привърженик на ремито упорито се придържа към тази линия, е очевидна: дори ако проучванията на общественото мнение показват, че остатъчната вяра в „Брекзит“ вече отслабва, Лейбъристката партия трябва да си осигури подкрепата на хората, които гласуваха за напускане през 2016 г., преминаха от лейбъристите към торите през 2019 г. и предполагаемо биха посрещнали с гняв и ужас всеки разговор за преразглеждане на основите на „Брекзит“. Но това не прави казаното от него по-малко абсурдно, нито пък омаловажава потискащото усещане за разговор в Уестминстър, който пропуска най-определящия за съвременна Великобритания факт.
Тук има реална опасност. Измамниците и мошениците, които ни изкараха от ЕС, все още са наоколо и заплашват с обичайните си пакости. Найджъл Фарадж и неговата партия „Реформатори“ очевидно планират да издигнат 600 кандидати на следващите парламентарни избори, а на фона на широко разпространеното недоволство от фалшивите надежди на „Брекзит“, още по-мрачни сили може би също ще се усетят за своите шансове.
„Великобритания е разбита“, казва Фараж, но от страх да не постави под съмнение самия „Брекзит“, никой в политиката не смята да изтъкне, че той е сред основните хора, които я разбиха. По този начин се пренебрегва една огромна истина, която датира още от 30-те години на миналия век, ако не и отпреди това. Ако не искате политиката да бъде залята от митове за предателство и теории на конспирацията – които имат много по-голямо влияние върху общественото мнение, отколкото някой в политиката и медиите в момента изглежда осъзнава – тогава не пренебрегвайте неудобните факти. Когато основните политици се отдават на отричане, демагозите често се възползват от него.
С настъпването на 2023 г. пропастта между заблудите на „Брекзит“ и ежедневната ни реалност ще става все по-неизбежна. Вътрешните борби на торите и несполуките им в социологическите проучвания ще продължат, но лейбъристите също ще бъдат изправени пред въпроси, които вече няма да могат да избягват. През всичко ще преминава огромният въпрос за това какво ще се случи по-нататък: как изобщо може да се започне да се мисли последователно за дългосрочните перспективи на Обединеното кралство, когато всяка вярна дискусия за настоящето е забранена?
Още две реплики от споменатия албум на Pink Floyd напомнят за съществения проблем: „Всяка година става все по-кратка, никога не намирам време / Планове, които или стигат до нула, или до половин страница надраскани редове“. Това е, което „Брекзит“ направи не само с политиката, но и с усещането ни за бъдещето. Ще се задържим ли в тихо отчаяние още една година?
Текстът е публикуван в „The Guardian“, негов автор е Джон Харис. Преводът и заглавието са на ДЕБАТИ.БГ.
debati.bg
