Снимка: Архив Ройтерс
„Разбира се, вратата остава отворена“, каза президентът на Франция Еманюел Макрон на британския министър-председател Тереза Мей неотдавна, „винаги отворена, докато преговорите по Brexit не приключат“.
Ето какво можете да наречете смъртоносна проява на публично великодушие, пише за Financial Times писателят и журналист Сам Лийт. Никой не би помислил за вас нещо лошо, ако се оттеглите, сякаш казва той, поставяйки под съмнение с предразполагаща настойчивост мъдростта на Великобритания и нейната решимост.
Това, с други думи, не е просто констатация на факт. Това е, или поне се опитва да бъде, обективна демонстрация на държавничество и самоувереност. Да грешиш е човешки, да прощаваш – божествено. Макрон и други привидно великодушни лица като Ги Верхофстад, са меката политика – други лидери от европейска страна управляват с твърда ръка, когато става въпрос за изтичане на информация и брифинти.
Ако анализирате изказванията на британската страна, виждате нещо малко по-колебливо. Механичното говорене на правителството на Мей за „приятели“ и „партньори“ в Европа, за „конструктивни срещи“ и „много положителни отговори“ носи по-угрижено звучене и изглежда в противоречие с по-агресивния тон на публичните изявления, които (по местни причини, свързани с обществеността) се правят от високопоставени лица, а не от анонимни брифиращи.
Мей каза пред Камарата на общините, че позицията ѝ за правата на гражданите на ЕС е „щедро“ предложение – но малко след това определението бе по-скоро „справедливо и сериозно“.
Трябва да признаем, че двамата лидери имат различни ораторски стилове – естественост и увереност у Макрон, които липсват у Мей. Но има и нещо друго.
Както често казвам, пише Лийт, интересът ми, когато пиша за политическото убеждаване е насочен към реториката, а не политиката. Това обаче е леко изкуствено разграничение. Реториката се оформя от политиката, и обратното.
А в случая с измислената война около преговорите за Brexit, това е особено очевидно. Част от проблема на Мей е политически и е въпрос на публика: тя има две или дори повече такива и трябва да казва различни неща пред всяка една от тях.
Има местна публика (сред електората, пресата и най-вече – собствените си депутати), която иска патриотизъм, увереност и агресия, която иска саботьорите да бъдат смазвани от тази изключително трудна жена, волята на хората да бъде уважавана, нулев толеранс към „съюзяването“ или „тормоз за наказание“ от Брюксел и т.н.
Бидейки, преди случайно да стане министър-председател, бивш вътрешен министър без дипломатически или международен опит нейното „безопасно място“ е местната политика. Тя е свикнала да действа, за да получава одобрение.
Но в същото време тя се насочва към преговори с хора в ЕС и те могат да чуят всичко, което тя казва публично. Ако водеше преговори от позицията на командваща сила, тя би могла да изиграе ролята на кралица Будика (кралица на келтското племе ицени, населявало Източна Англия през древността – бел. ред.) по-сигурно. Но всичко показва, че това не е така. Обещанието на министъра по Brexit за „лятна битка“ по време на преговорите се срина само за няколко часа.
На това се дължат, предполага Лийт, крехките лозунги на някой, който се опитва – по добри, разбираеми, политически причини – да удовлетвори две публики, които имат противоположни позиции за света. Мей трябва да прави европейския екип щастлив, защото не е в позиция да им диктува какво да правят, а в същото време трябва да прави собствените си антиевропейски настроени хора щастливи, защото без тях тя няма да бъде в никаква позиция.
Нейните европейски колеги нямат съвсем същия проблем. Поуката явно е, че за по-голямата част от европейската политическа класа, за техните медии и за избирателите Brexit изглежда като шантава идея.
Може и да са прави, може и да грешат. Идеята е, че това не пречи на Еманюел Макрон, при все собствените му избиратели, да бъде демонстративно щедър. Вярно е, че това му позволява внимателно да дразни британския премиер, Мей и екипът ѝ, от друга страна, са в позиция, в която трябва да вярват, или публично да защитават вярата си, в „не по-малко от шест невъзможни неща само преди закуска“*.
* Цитат от „Алиса в страната на чудесата“ – бел. ред.
По статията работиха: Виктория Тошкова, редактор Деляна Петкова
investor.bg
