Казвам се Майкъл Стронгър, на 26 години. Работя като преподавател по астрофизика в Масачузетския технологичен институт в град Бостън. Винаги съм се чувствал леко щастлив – практикувам хобито си, научната ми дейност
е позната на много хора, а да чета книги и лекции ми доставя удоволствие. С момичетата не съм много силен – харесвам ги, старая се да ги разбирам, внимателен съм с тях, но никога не се получава. Математиката е значително по-проста наука. Не че съм девствен, бил съм с две жени – едната беше проститутка, а другата – майката на бащата на един мой професор. Само познанието ме кара да изпитвам удовлетворение… и сякаш свикнах с това. Животът всъщност не е кой знае какво – раждаш се, правиш глупави неща като дете, после порастваш и си търсиш жена, живееш смотаняшки в къщата си, надявайки се нещо изненадващо да се случи и накрая умираш в безкрайна тъпотия. Празнотата на нищото те пуска в безсмислената си същност, а ти дори не можеш да го разбереш, защото също си нищо… това е смъртта.
Мои ментори са професорите Кларънс Снобски и Хауърд Гейдрил – изключителни хора. Та тъкмо на тях им хрумна идеята да направим специален клас от студенти в помощ на НАСА. Ръководител на тези младежи щях да съм аз. Целта ни беше да създадем симулатор на кораба, който ще лети до Марс. Също и да проведем реални опити в среда без гравитация. Селекцията започна сред най-видните умове в университета. Пръв в списъка беше японският студент Наточиго Фостата – много начетено момче, автор на книгата „Как да научим риба да управлява мотокар“. Той щеше да изследва фауната, подложена на безтегловност. Следващите, получили честта да се присъединят към екипа ни, бяха: чехът Янус Запек (комуникации), румънецът Мъдур Серерезку (канализация), руснакът Фекалий Чашкин (хидравлика), мексиканецът Педериго Коластра (помощни системи), кот д’ивоарецът Датиеб Амамата (жизнени показатели), американците Дженифър Асфак (оборудване) и Уейн Руни (динамика), като последните двама бяха годеници. Заедно със специалистите от НАСА построихме симулатора за две години. Тъкмо започвахме с експериментите и се появи българският студент Рачо Боляров. Беше слаб, но с огромен бирен тумбак и целият в черно (носеше фланелка на явно българската група „Аксат“). Единайсет години се опитвал да завърши (втори курс), но пък имал интересни идеи за вселената. Стана ми смешно – този глупак явно не осъзнаваше, че иска да се присъедини към най-блестящите математици, физици и въобще гении на новото време. Моментално го изгоних, но научните ми ръководители бяха на друго мнение. Взехме идиота, за да имало разнообразие. Неохотно се съгласих. Започнахме с изследванията си – всеки в своята област. Българинът идваше рядко. Всеки път изглеждаше махмурлия и миришеше на цигари. Питаше само кога ще бъде неговият ред за опити в кораба. Накрая професор Гейдрил не издържа и му каза „утре“. Сутринта Наточиго провеждаше опити с водорасли – учеше ги да работят с електронен калкулатор. Забележителният младеж се опитваше да разбере дали резултатите им се подобряват в отсъствието на гравитация. По обед българинът най-после се появи. Не му обърнахме много внимание, но след като заяви на началниците, че е намерил начин за секс в космоса, всички настръхнаха. Слухът се разнесе като пръдня в мокра баня. Появи се отнякъде даже Стивън Хокинг в инвалидния си стол. Учени от всички катедри щяха да присъстват на демонстрацията. Трябва да отбележа, че едната страна на модула беше от плексиглас и всичко вътре се виждаше. Просташкият опит започна. Дивакът първо попита дали има желаеща, която да бъде доброволно обладана. Мълчание… Рачо обаче не се отказа и разясни на аудиторията, че този експеримент не е бил успешен досега и че това щяло да бъде извънредно важно за човечеството. Горката Джени пристъпи плахо напред. Беше готова да се жертва за науката. Приближи се до българина, плачейки тихо. Прегръдката с годеника Руни и даваше сили. За достоверност Рачо нареди на всички от екипа да влезем в симулатора – така щяло да е в космоса. Включиха антигравитационните системи. Студентът каза на родния си език: „ела тука ма“. Джени разбра, че я вика и понечи да свали блузката си. Той обаче я спря и извади бутилка с химикала С2Н5ОН, известен в България под търговското название ракия. Започнаха да пият, а той и разказваше как като малък изял едно лайно по погрешка. Смееха се. Внезапно Рачо я попита: „как искаш – с удоволствие или без“? Момичето гледаше недоумяващо. Целунаха се. После пак. Ръцете на българина умело танцуваха по младото тяло на астронавтката, а тя тихичко скимтеше от възбуда. Двамата нетърпеливо премахнаха облеклото си – моментът беше настъпил. Българинът лесно я завъртя в нулевата гравитация и заклещи главата ѝ между протонния охладител и сегмента на дехидратора. Върза сам себе си с колан за корпуса на совалката и… влезе. Джени беше разчекната в нещо като поза морска звезда, но това явно и допадаше. Последва яко секс, блъскане и ръгане. Момичето (макар и зацепено между апаратурата) беше порено като слон от моторна резачка. Експериментът завърши успешно под бруталните аплодисменти на професорите. Незабавно обаче последва втори опит – печене на топки кайма в космоса. Българинът извади ръждясала електрическа скара и комплект свински черва. Последните послужиха като връв за придържане на кюфтетата (така викаше на топките) към нагорещената повърхност. Модулът се опуши невероятно, но не ни пукаше, защото пиехме от ракията. Дразнех се от успеха на този невежа, но се поддадох на всеобщото веселие. След малко излязохме навън. Джени ми прошепна, че в космоса било много хубаво, щото вече е ходила там. Разбрах какво имаше предвид, горкият Руни не я беше пращал дори до Кливланд. Стивън Хокинг допи остатъка от ракията през сламката си. Не след дълго болестта му попадна в ремисия и професорът се натопорчи. Горката му асистентка щеше да си счупи краката от бързане, да го закара до хотелската стая, където(уж) щели да обсъждат нова теория за пространство-времето.
Прибрах са вкъщи обезсърчен. Как беше възможно този балкански неграмотник да пожъне толкова категоричен успех, без да използва математиката и красивите и формули. Не издържах, трябваше да говоря с него веднага. Взех си якето и излязох. Намерих го в общежитията да приготвя багаж заедно с една девойка. Каква жена само – изпъната като мускет, с извивки и лице, направени през най-добрите години на Бог. Непосилната и тежка красота ме мачкаше в одимената стая. Скришом се надявах да е изключително тъпа. В този момент осъзнах безкрайността на вселената, тя беше измерима единствено със завистта ми към Рачо. Запознахме се – това била сестра му Веселичка. Знаете ли какво е ендорфин…? А знаете ли какво е всяка ваша клетка да се напълни със свръхдоза от него…? Това са тирове и зърно бази, пълни с моето щастие. Заговорихме се – прибирали се в България за 24-ти май – ден на българската писменост и култура. „Колко ще ви няма“? „Две седмици“. Потънах. Не можех да изкарам без да я видя и един час, ако ще Исус и архангелите да ми помагат. Веселичка, сякаш прочела мислите ми, се обърна и ме покани да им гостувам. Почувствах, че умирам – как, кога, защо малката щерка на създателя ме канеше у тях?! „Тръгваш ли, полетът е след час“? „Да“. И го направих ей тъй, без чанта, без дрехи и четка за зъби. В самолета реших да се осведомя за този празник 24-ти май и защо е такъв точно на българската писменост. Влизам в Гугъл от телефона си. Ха… ми то пише на славянската писменост. Тя пък била македонска, чета в друг сайт. Сетих се как македонците първи открили Слънцето, Луната и че между дърветата духа вятър. Затова пренебрегнах измишльотините им. Прочетох още материали – всъщност двама гърци създали азбука на име глаголица, а човек на име Климент Охридски я побългарил и така се пръкнала кирилицата. На българския владетел по това време Цар Борис му хрумнало, че може да отдалечи малко сънародниците си от любимото им хоби – да избиват ромеи. Така решил да покровителства новата писменост, за да има нещо ново, с което да се занимават хората. Синът му Цар Симеон продължил това дело и кирилицата се разпространила на много земи. Българите продължавали да колят византийци за удоволствие, но вече го правели само по празници или в извънработно време. Има гръцка азбука, има китайска, латинска… защо тази да не е българска.
Пристигнахме в София. Чудесен град. Въздухът е чист и приятен за употреба, в Бостън мирише на изсран чорап в нафтова печка. Качихме се на автобус за Велико Търново – родният град на новите ми приятели. Едвам потеглили, Рачо изкара шише ракия и череши в буркан, пълен с червена вода (последните му запаси). Натуралните сокове са пикня в сравнение с българското изобретение, наречено cumpott. По пътя автобусът ни се запали няколко пъти, но това изглеждаше в реда на нещата за пътниците. По-предвидливите даже си носеха пържоли, които печаха на горящите останки. Имаше питиета, песни, а някои двойки ходеха в гората, уж да видели кълвач. Как да е, пристигнахме в старата столица.. Семейство Болярови ни посрещнаха като крале. Леля Тодорка ме премени в домашни дрехи, защото било невъзпитано в непринудена обстановка да съм официален. Чувствах се велико в избелялата тениска на местен отбор и панталоните, вързани със сезал за мен (чичо Станчо беше голям българин). Преди да пристигнат всички гости за панелното увеселение, с Веселичка излязохме да се разходим до крепостта Царевец. Целунахме се до стената. После пак… и пак… и с език… Шекспир да беше жив, не би могъл да опише възторга ми от съприкосновението със слюнката на това извънземно момиче.
Смъртта е непобедима. Тя е безцветен триумф на вечността, успех на нищото над съзнанието. Ние, обикновените хора, ще бъдем забравени само след две поколения – няма да ни има в спомените на никой. Промених си мнението. Самият живот е смисъл. Няма друго. Всичко е тук и сега… и ви обещавам, че ще си скъсам задника, за да бъда щастлив. Вече съм женен за Веселичка, имаме две дъщери и син. Винаги връзвам панталоните си с парче сезал.
Никола Крумов
