Георги Н. Николов
Над България отново бушува мрачен предизборен дъжд. Фекалните му струи обливат охлузените домове на голодупестото население. Все още неприсвоени от банки и фирми за бързи кредити поради дългове, или чрез нашумелите напоследък фалшиви записи на заповеди. От които пропищяха нищо неподозиращи люде, останали без влогове и покрив над главата си за уж дължими космически суми. В схемата участват адвокати, частни съдии и разбира се, държавата с недомислените си закони. Но на пострадалите няма кой да обърне внимание – те са безпарични никои в собствената си родина и… животът, изтъкан у нас само от избори, със скрибуцане продължава напред. В изборната надпревара ще участват 22 партии и коалиции, всички заплашващи, че ще подобрят хала на народа. Бивши властимащи от близкото и по-далечно минало вкупом ръсят лъжливи обещания, намирисващи на вкисната боза: пенсии от по 300 лв., минимални заплати – 650 лв. а средни работни – 1500 и пр. В отвратителната демагогия не са подминати и учителите, подритвани досега като дворни псета. На тях пък – двойни заплати! Факт е, че най-много обещават онези, от които е зависело всичко това отдавна да бъде реалност и не е направено. Същите, които не бяха чували, че освен тях страната има и население с крещящи потребности. Ръфащи като язва съзнанието и делничните им потребности и буквално ритащо го да търси щастие зад граница. Един високопоставен политически чорбаджия, гонен неведнъж поради несправяне от постовете си, даже се изцепи високопарно: „За десет години направихме всичко, което народът искаше.“ Преведено на делничен език, обаче, то категорично твърди какво народът не е искал. Нима народът е искал необратимата демографска криза, обезлюдила вече цели райони? Нима е „мечтал“ за близо 1 млн. безработни и 2 млн. работещи бедни, които освен долнокачествена храна не могат да си позволят нищо друго? А знаят ли оядените политически субекти, че 80% от нас все по-трудно си плащат данъците и всеки нов данък ги запраща в калното дъно на откровената нищета? Защо още не дават отчет къде отидоха 1 млрд. и 500 млн. лв. от Сребърния фонд, изчезнали по времето на министър Дянков незнайно къде? Докога влизането в нашенска болница ще изглежда като почти сигурна смъртна присъда а престоят – място за изтезание и откровено скубане на пациентите? Имат ли ясен план кандидатите за управленци какво ще правят, когато етническото напрежение изригне, а то и без това е на ръба? Въпросите съвсем не се изчерпват със споделените тук. Списъкът е страшен, а отговори няма. Няма и да има по ред причини. Преди всичко, защото България вече не е дори колониална държава, а територия. За министри се назначават непознати послушковци с чуждестранна благословия. Коленопреклонно се гласуват корупционни концесионни закони и всичко по-апетитно, останало тук-там, се отдава до Второто пришествие на съмнителни задгранични „приятели“ и фирми. От вените на страната за износ изтичат най-вече суровини. Тя практически няма икономика, няма и външни пазари. На пръсти се броят стоките от първа необходимост, които не са внос. Той мачка и все още шаващото тук там родно производство с ниските си цени, но министерските чиновници по заповед отгоре не се стряскат. Корупцията, комисионните и тлъстите облаги и тук си казват тежката дума. Обикновеният, малкият човек, бай Иван и стрина Пеца, да свързват двата края както могат. Ако не могат, да се преселят в отвъдния, по-добър свят. Където няма избори, демагогия, откровени простаци в „Народните“ събрания с едва 7% обществено одобрение и други безплътни благинки. Тези, които остават, ще бъдат свидетели как България се заличава от географската карта, защото няма гръбнак и за самостоятелна външна политика. Няма армия. Няма национално достойнство, национална памет и национални приоритети. Има щедро платени официални предатели, правещи се на искрени патриоти. Духовността е натикана в ъгъла, опростачването – тиражирано като съвременен начин на живот. Държавата е на последните места във всички класации за нещо смислено, хуманно, напредничаво, заслужаващо внимание. Затова пък е в челните редици по бедност, поглъщаща човешкото достойнство и правеща довчера достойни люде днешни клошари. Не се намери нито една партия, нито един политик, който да защити сънародниците си и ги поведе към някаква плаха надеждица за нещо по-добро. Подплатена обаче с конкретност и ясни срокове. Всичко е в необозримото бъдеще, защото така е по-удобно на кандидатите за недооглозгания обществен кокал. Възлагат се големи надежди на новоизбрания президент, но той по закон няма реално участие в изпълнителската власт. Тогава? Тогава, както си знаем, избори след избори. До дупка, до сетен дъх. Докато „нашите“ удушат „вашите“ и се нацедят в удобните кресла по върховете. У нас владее страшно разединение и административен хаос. Надписът над сградата на парламента, че съединението прави силата, не налива никому ум в главата. Отсега социологически влъхви пророкуват нови избори и през октомври. А над България се носи трупна миризма. Бихме могли да кажем с цитат от библейските книги на нашите управленци: „Вкупом съгрешихте и вкупом непотребни станахте“, но това ще е песен за глухи. Няма смисъл, а народът се е сврял в удобната си апатична черупка. Дяконе Левски, отче свети, още ли ратуваш за чиста и свята република? Защото ние, дяконе, ще извиняваш, откровено сме ти загърбили заветите. Оглеждаме се само за хляб и зрелища…
