Някои с право заподозряха, че отварянето на границите е нещо като опит за покаяние за греховете след 1933 г.
Бежанци се обучават в центъра за преквалификация на германския жп оператор Deutsche Bahn. Снимка: Ройтерс
Едно посещение във Facebook страницата на лидера на германската Зелена партия Симоне Петер все още си струва. Нейните твърдения за начина на действие на полицията в Кьолн, публикувани във вестник Rheinische Post, се радват на оживен коментар.
Почти 2400 читатели са реагирали от първата ѝ публикация, малко под 9 000 – от втората ѝ, като повечето от тях са напълно срещу нейната критика срещу полицията, пише Керсин Книп за Deutsche Welle.
Броят и тонът на коментарите показват едно – дебатът за бежанците и интеграцията им в Германия става все по-ожесточен. Това явно е свързано с някои събития в последно време и най-вече с терористичната атака в Берлин през декември миналата година, както и с неуспелия опит на млади сирийци да подпалят един бездомник в берлинското метро и последвалото невиждано полицейско присъствие в новогодишната нощ в Кьолн.
Разбира се, не бива всички мигранти да се обявяват за престъпници. Всеки, който може да разсъждава, неизбежно прави подобна разлика. Групата на онези, които извършват смъртоносни нападения срещу своите домакини, е незначително малка и това е ясно на германските граждани.
Повечето от тях смятат, че заплахите, произтичащи от бежанците, са обозрими. Въпреки това коментарите показват, че мнозина гледат на потенциалните рискове все по-тревожно. Дискусията за бежанската политика вече е доста по-открита от преди. Явно настъпва промяна в мисленето и хората постепенно се разделят с дългогодишни свои интелектуални и психологически задръжки.
От самото начало на бежанския приток към Германия някои с право заподозряха, че отварянето на границите е нещо като опит за покаяние за греховете след 1933 г.. Потенциално ставаше дума и за окончателната раздяла с националсоциализма, геноцида и кафявия терор – не толкова политически, защото там тя отдавна вече е факт, колкото психологически.
Ставаше дума за окончателната раздяла с духовното наследство на Хитлер и неговото ментално възраждане, все още смятано от някои за възможно.
Вероятно не беше случайност, че сравнително скоро преди бежанския дебат, през 2012 година на книжния пазар се появи един литературен бестселър – романът „Той отново е тук“ на Тимур Фермес. Това е сатиричен роман, в който действието се върти около фантазията за съживяването на Хитлер.
Успехът на романа и след това неговата екранизация показват колко голям е интересът, но и страхът пред тази историческа фигура и до днес. Както и преди темата за миналото на тяхната страна кара мнозина германци да са крайно предпазливи към всякакви прояви на прекален патриотизъм и национализъм. И това е напълно правилно, пише Книп.
Отварянето на границите за бежанците беше и опит за прогонване на кафявите призраци на миналото. В този смисъл ставаше дума за символичен жест, който обаче имаше съвсем реални последици. Поне за известно време тези последици можеха да бъдат игнорирани – така беше през първата половина на 2016 година.
Бежанците живееха относително отделени от германския делник. Така и дебатът за тях си остана до голяма степен теоретичен. Той се въртеше главно около един въпрос: Каква страна е Германия и каква иска да бъде? Отговорът, който доминираше в медиите бе: германците искат „пъстра“ и „открита към света“ страна, за което принос се очакваше да дадат и пристигналите бежанци.
Затова пък почти никак не се говореше за опасността от терор и за нападения на обществени места.
Това сега явно се променя. Идеализмът очевидно загуби част от своето лековерие. В Германия вече се говори и за не толкова привлекателните страни на миграцията – за вербуването на джихадисти сред бежанците, за опасностите от радикализиране.
Все по-открито се поставят въпросите, свързани с интеграцията на чужденците. Политиците вече реагираха на този факт. Те затегнаха законите, а криминалната полиция и вътрешното разузнаване получиха по-големи правомощия.
Това са политически необходими, но и отрезвяващи действия. Хубаво е да си признаем, че идеализмът трябва да върви ръка за ръка с реализма. Само така той може да се развива, пише още Книп.
По статията работи: Бойчо Попов
investor.bg
