Дойде време за българската футболна революция
Точно 21 години назад – 17 ноември 1993 година. Стадионът е „Парк де Пренс“ в Париж, а българският национален отбор по футбол току-що е направил чудо. Кинжален удар на Емил Костадинов препарира Бернар Лама в последната секунда на мача и прати България на световното първенство в САЩ!
16 ноември 2014 година. Наследниците на някогашните четвърти в света врътват позорното 1:1 с аутсайдера Малта пред празния национален стадион „Васил Левски“, при все че единствен що-годе популярен футболист на противника Майкъл Мифсуд е наказан и пропуска мача. Срам!
Да си говорим сега, че българският футбол е стигнал дъното, е излишно. Всъщност България вече направи равен със същото това футболно джудже Малта преди 9 години – през октомври 2005 г. И ако преди 21 години голът на Емил Костадинов предизвика революция във френския футбол и само 5 години по-късно „петлите“ станаха световни шампиони, то при нас нищо не се променя дори след такъв срамен резултат. О, извинете, сменяме си селекционерите, които все са най-големите виновници. Виновни са за това, че нямаме футболисти, виновни са за това, че най-различни лобита се боричкат в БФС, виновни са и за това, че и от 30 отбора да направят Евро 2020, ние пак няма да се класираме.
Господ някога беше българин, но отдавна го отказахме. Отказахме го, защото тъпчем на едно място и не искаме и грам да се развиваме. И ако преди някакви си десетина години се смеехме на клубни отбори от Беларус и Кипър например, и ги биехме на футбол за „добро утро“, тези страни отдавна дръпнаха спрямо своите възможности. Даже и на ниво национални отбори. А ние си седим на нашето ниво. На дъното.
Сигурно сега оптимистите ще кажат – надежда има, вижте Лудогорец. Може и така да е, но последният отбор може и да е надежда за клубния ни футбол, но за националния няма как да бъде, защото в него реално играят 4-5 българи. Същото, разбира се, важи и за другите ни водещи отбори. А това ни е големият проблем – че не изграждаме футболисти, а искаме резултати. Е, няма как да стане.
Любослав Пенев вероятно ще си тръгне и явно при тези резултати на националния отбор няма как да бъде иначе. Но това изобщо, ама изобщо не решава никакви проблеми. Пак ще се обиграваме до края на евроквалификациите, пак ще започнем с надежда следващия цикъл, този път за световно и пак… няма да се класираме никъде. Защото се въртим в един омагьосан кръг, намираме си виновници, измиваме си ръцете с тях и продължаваме да се въртим в кръга.
А кога ще дойде време за нашата футболна революция? И кога господата от БФС ще осъзнаят, че проблемът не е просто в треньора на националния отбор, а в тяхната работа или може би липсата на такава в последните близо 10 години? Защото тяхната работа, уж като най-футболните хора в тази държава, е да изграждат футбола от основата, а не да прокарват само интересите на клубовете, които представляват в изпълкома.
И това дали родната А група ще е с 16 отбора, с 12 или с 6, не е никаква футболна революция, господа. Време е за крайни мерки и една ясна програма за развитие на българския футбол. С ясни и действащи идеи за детско-юношеския футбол, с идеи за повече млади футболисти в българските отбори и работата с тях, с ограничаване на броя на чужденците в отборите, със спиране на натиска върху българските съдии и т.н. Иначе няма как да стане. И вие го знаете много добре.
А докато това се случи, ще се връщаме още дълги години към онзи момент на „Парк де Пренс“ преди 21 години, когато Господ беше българин. Но после го отказахме.
Да си говорим сега, че българският футбол е стигнал дъното, е излишно. Всъщност България вече направи равен със същото това футболно джудже Малта преди 9 години – през октомври 2005 г. И ако преди 21 години голът на Емил Костадинов предизвика революция във френския футбол и само 5 години по-късно „петлите“ станаха световни шампиони, то при нас нищо не се променя дори след такъв срамен резултат. О, извинете, сменяме си селекционерите, които все са най-големите виновници. Виновни са за това, че нямаме футболисти, виновни са за това, че най-различни лобита се боричкат в БФС, виновни са и за това, че и от 30 отбора да направят Евро 2020, ние пак няма да се класираме.
Господ някога беше българин, но отдавна го отказахме. Отказахме го, защото тъпчем на едно място и не искаме и грам да се развиваме. И ако преди някакви си десетина години се смеехме на клубни отбори от Беларус и Кипър например, и ги биехме на футбол за „добро утро“, тези страни отдавна дръпнаха спрямо своите възможности. Даже и на ниво национални отбори. А ние си седим на нашето ниво. На дъното.
Сигурно сега оптимистите ще кажат – надежда има, вижте Лудогорец. Може и така да е, но последният отбор може и да е надежда за клубния ни футбол, но за националния няма как да бъде, защото в него реално играят 4-5 българи. Същото, разбира се, важи и за другите ни водещи отбори. А това ни е големият проблем – че не изграждаме футболисти, а искаме резултати. Е, няма как да стане.
Любослав Пенев вероятно ще си тръгне и явно при тези резултати на националния отбор няма как да бъде иначе. Но това изобщо, ама изобщо не решава никакви проблеми. Пак ще се обиграваме до края на евроквалификациите, пак ще започнем с надежда следващия цикъл, този път за световно и пак… няма да се класираме никъде. Защото се въртим в един омагьосан кръг, намираме си виновници, измиваме си ръцете с тях и продължаваме да се въртим в кръга.
А кога ще дойде време за нашата футболна революция? И кога господата от БФС ще осъзнаят, че проблемът не е просто в треньора на националния отбор, а в тяхната работа или може би липсата на такава в последните близо 10 години? Защото тяхната работа, уж като най-футболните хора в тази държава, е да изграждат футбола от основата, а не да прокарват само интересите на клубовете, които представляват в изпълкома.
И това дали родната А група ще е с 16 отбора, с 12 или с 6, не е никаква футболна революция, господа. Време е за крайни мерки и една ясна програма за развитие на българския футбол. С ясни и действащи идеи за детско-юношеския футбол, с идеи за повече млади футболисти в българските отбори и работата с тях, с ограничаване на броя на чужденците в отборите, със спиране на натиска върху българските съдии и т.н. Иначе няма как да стане. И вие го знаете много добре.
А докато това се случи, ще се връщаме още дълги години към онзи момент на „Парк де Пренс“ преди 21 години, когато Господ беше българин. Но после го отказахме.
dnes.bg
