Георги Н. Николов
И това лято си отива, дарило наивните летовници с плашещи „спомени“. За хотелско гостоприемство с повредени асансьорни врати. Жадни стръвно да ти защипят някой орган когато най-малко очакваш. За шведски маси, наджипкани с огризки от предната вечеря. За пияндета от близо и далеч. В комплект с крадливи проститутки, сергийна менажерия, менте алкохол, дрога и цени до небесата. И таксиметрови шофьори, возещи за между 25 и 70 лв. на километър. По лична оценка за платежната способност на уловения в колата пореден шаран. На фона на толкова вълнуващи преживявания гостите могат в групова терапия, или индивидуално, да хлипат детската песничка: „Как е възможно, що е това!“ Ако искат – хванати за ръце. Ако искат – търсещи спасение в черупката на някой гостоприемен рапан. Има и бонуси: пердах за наглеците, отказващи да платят достъпа до уж частен път към плажа. Или къпане във фекални води, за които местното кметство се прави на три и половина. И лъже, че темата била преекспонирана… За никой от представителите на българското туристическо гостоприемство няма да прогнозираме, че някога ще се задави от алчност. Нито пък – че от овчар хотелиер ще стане. Но сме сигурни, че търтилите обратно към дома си страдалци-чужденци, а и родолюбиви нашенци, отнасят вместо сувенири здрава поука. Тежка като гира на ушите им, тя дълго ще нашепва занапред къде да си дават парите. Да правят сравнение с гостоприемна Турция и с „фалирала“ Гърция. На която въобще не й пука колко я жалим, а си гледа бизнеса и националния рахат. Тази година отливът на туристи у нас е бил 9,3%. Следващата, с откровената ни дебелащина, може да стигне и 50%. Тогава никакви „открити“ археологически вампири и прочее евтини измишльотини не ще върнат публиката обратно. Нито пък лековитата света вода от Плиска. За която стана ясно, че предизвиква разстройство. И e повече за миене на крака, отколкото за благочестиви размисли. А още – за къпане на кухи политически глави, търсещи безплатна реклама по телевизията. Нейсе…
Настъпващата есен, обаче, ни носи радост. По охлузени градове и обезлюдени села се вият кръшни хора и ръченици. Навсякъде са опънати щедри трапези. Отрупани с вкусните дарове на българската земя – турски дини, македонски домати, гръцко грозде, мексикански патладжан, полски картофи, австралийски мръвки и всякакви цигари без бандерол. Край трапезите, подсмърчайки, хайлази по неволя обсъждат поредния виц на Социалното министерство. На което му се присънили 150 хил. незаети работни места. Приоритетно в сферите на клошарството, иманярството, просията, битовата престъпност и овладяването на необятния Космос. Нова мода са трудовите договори за един ден, макар да не важат за бъдното пенсиониране. Това не смущава назначените. Защото у нас до пенсия вече не могат да изкретат дори Адам и Ева, камо ли умиращите на всеки осем минути нашенци. Пак в мокрите чиновнически сънища се мандахерцат и други ексхибиционистични картини – драстично намалели безработни, особено сред младежта. Тревожни фабриканти, дърпащи за пеша случайни минувачи с молба да ги назначат на секундата с фантастични заплати. И разплакани държавници, хукнали да търсят трудещи се зад граница. Докато едни сънуват бабината си трънкина, други я тиражират в националните медии. Преди дни люта мома-политичка заяви по радиото, че ще разчитаме на работна сила от бежанците. Това откровение намери ръмжащ отзвук в социалните мрежи. С пиперливи коментари за някои нейни дадености отзад и с идеи за наказателно-поучителен секс. Но не това е важното. А фактът, че правителството още няма ясна позиция по въпроса с бежанците. Явно не знае точния им брой и какво ще ги прави. Още повече, че навлизат у нас през всички възможни пролуки. Към тези люде нямаме нищо против. Заклеймяваме евентуалните ксенофобски демонстрации, отвратителните печалби с камиони-душегубки и растящото каналджийство. Но възможностите, които България може да предложи, са микроскопични. Дори и такива, те настройват крайно негативно местното население. Отдавна хързулнато с празни обещания от собствените си управници. Ситуацията е патова и определено взривоопасна. Изчакването не може да е безкрайно, ала кой ти чува? Сега са по-важни местните избори, макар че няма да променят нищо. Цялата тумба-лумба е свои хора да лапнат кокала за сметка на отстреляни от играта чужди хора. Голямо ръмжене пада. Все пак говорителката на Махленската изборна комисия Фея Тръткова благо тушира страстите. Обяснявайки, че баницата е предварително и справедливо разпределена между наши и ваши. Място за съмнения няма. Но и да има, кой ли те чува. Вярно, парламентарно представените партии се улавят сегиз тогиз за реверите, уж имат противоречия. Но зад кулисите голям смях пада и пиенето на блага ракия е пак на общата коалиционна софра. А който иска да се разходи до урните – разбира се! Загадката от резултатите е сведена за почитаемите наивници до среден пръст. За избори се записват чути и нечути партии. Всички плашат с европейско добруване и с всякакви още претоплени манджи. Свикнали сме. Не се впечатляваме и от референдума за електронното гласуване. Заради който платени клакьори щастливо ореваха орталъка. Е, има някои детайли за уточняване, но ще ги решим в движение. Например – 164 села в България са без нито един жител. Как ще се проведе там електронното гласуване? Според закона населени места с над сто жители трябва да си изберат кмет. Толкова са и в крумовградско село Сладкодум, ама на уж. Всъщност там има само двама обитатели от плът и кръв – 73-годишната Бахрие и бившият й мъж Ибрям, който по документи живее в Турция. Следователно – по каноните на клиничното ни административно безумие бабката е вече кмет. Желаем й дълга и успешна управленска практика. На авторите на този парадокс пък горещо препоръчваме да вземат да се гръмнат. Ще подминем гюрултията в Народното събрание – там нещата и през новия политически сезон са неспасяеми. Все пак можем да поздравим земноводните, обитаващи сградата му, че бламираха проектозакона на Меглена Кунева за борба с корупцията. При това не един, а два пъти. Защото, по думите на доказания борец за личен келепир Алабал Бръмбаров, „това ще причини дискомфорт на много от колегите и ще разстрои душевното им спокойствие“. Съгласни сме – коването на закони не е шега работа, макар у нас да е именно гаргара с народа. Сега парламентът реши и частните училища да получават държавна субсидия. Какво е това, ако не безобразие и нечий слугинаж? Примерите са толкова кални, че само нервите на Рамбо и на Батман, взети заедно, могат да ги понесат. Иначе, десетки училища в малките населени места в страната остават без първокласници, а 28 изобщо ще бъдат закрити тази есен. 65 хил. са първолаците. 10 хил. от връстниците им ще чуят първия школски звънец някъде в чужбина. Тази статистика е само за децата. Знаем ли, че на всеки 30 хил. българи се пада по едно убийство годишно? Че гоним челните места по самоубийства, инфаркти, инсулти, шизофрении? Че домакинствата са свили до край битовото си потребление, а сега се говори за повишаване цената на хляба заради цената на тока. Никой официален дървен философ не може смислено да обясни защо автомобилните горива в Македония са по-евтини от българските. Макар комшиите да ги купуват от нас. Всъщност, кой нашенски щатен държавен султан ще обясни колко още ще я има България? И счупеният правителствен самолет ли е по-важен от бродещите из нея сенки? Статистиката за дереджето ни вони отровно. Накъде са ни повели в ХХІ век и кой им е дал право да ни имат за подлога? Кой им е дал правото да ни наричат „лош човешки материал“? Гузно усмихнати обясняваме на света, че сме възпитани, търпеливи и добри. Всъщност сме страхливи и апатични и чакаме друг да ни оправи кривиците. Дали някога ще стане? Ще видим. Ще гледаме от небитието, където отлитаме без време. Вече го пренаселихме, но още има място – и за желаещи, и за нежелаещи…
