Формалните характеристики на правителствената власт не могат напълно да определят нейното упражняване
Британският парламент бе разпуснат за пет седмици от Борис Джонсън със съгласието на кралицата. Снимка: Ройтерс
Общественото недоволство в двете най-стари англоезични демокрации в света разкри дълбоки недостатъци в конституционните им системи. Разглеждането на тези дефекти трябва да бъде спешна работа и в двете страни, пише Уилям Галстън за Wall Street Journal.
Обединеното кралство се разкъсва между два съперничещи си вида политическа легитимност. Според отколешните закони и традиции върховният суверенитет се пада на Парламента, който може да приема законодателство по всички избрани от него въпроси, но не може да обвързва бъдещите парламенти.
От 70-те години на миналия век обаче британските политици използват и национални референдуми, които въведоха нова основа за легитимност в тяхната система. Казано по-просто, парламентарният суверенитет установява представителната демокрация, докато референдумът създава версия на пряката демокрация.
Тези два вида демокрация са нестабилна смес в основата на британското управление. Те могат да взаимодействат стабилно, но само ако е изпълнено едно от две условия. Първото е двата израза на общественото мнение да съвпадат. Това се случи през 1975 г.: След като правителството на Лейбъристката партия договори промени в условията, според които Обединеното кралство се присъедини към Европейския съюз, въпросът за продължаване на членството в ЕС беше поставен на референдум (единственият национален плебисцит във Великобритания през 20 век), който доведе до силен положителен вот.
Другото условие двойната система да работи е, ако единият израз на обществената воля се приеме за подчинен на другия. По принцип това е случаят с Brexit. През ноември 2016 г., повече от четири месеца след като британските избиратели гласуваха да напуснат ЕС, Върховният съд на Великобритания постанови, че е отговорност изцяло на Парламента – а не само на управляващото правителство – да определи дали, кога и как да промени членството на Великобритания в ЕС. Съдът прие, че резултатът от референдума е „препоръчителен“ за депутатите в Парламента, които запазват върховен суверенитет.
В това се състои противоречието: настоящото правителство, ръководено от Борис Джонсън, тихомълком погазва решението на съда. Подобно на популистите навсякъде, онези, които подкрепят Джонсън, настояват, че гласът на хората, изразен директно чрез референдуми, е по-автентичен от косвеното му изразяване чрез избрани представители. Хората си казаха думата, казват те, и Парламентът е длъжен да се съобрази. Мнозинството от парламентаристите не са съгласни, настоявайки, че имат право да определят условията, при които Великобритания напуска ЕС.
Неспособно да постигне своето, правителството заплашва да игнорира закон, който Парламентът наскоро прие, за да контролира сроковете и условията по Brexit. Високопоставени сътрудници на Джонсън казаха, че неговото правителство възнамерява да „саботира“ този закон и „да използва резачката“ срещу препятствията по пътя на излизането от ЕС. Ако Джонсън изпълни тази заплаха, латентната конституционна криза ще се превърне в реална.
За разлика от неписаната конституция на Великобритания, която не спира Парламента да разрешава референдуми, тази на Америка не предвижда пряко гласуване на населението и ще трябва да бъде изменена, за да се възприеме тази практика (както бяха променени много щатски конституции). Затова популизмът в САЩ се изразява чрез друга негова определяща характеристика – предпочитанието за харизматични лидери със силни изпълнителни правомощия.
По време на президентската си кампания Доналд Тръмп настоя, че той е автентичният глас на хората и че сам може да реши проблемите на страната. Като президент той изстиска правомощията си до предела, ако не и отвъд него. Хората ме избраха да построя стена на южната граница, казва той. Ако Конгресът откаже да отпусне средства за тази цел, той ще „пренасочи“ парите от сметки, създадени за други цели. Никой не знае какво ще се случи, ако съдът реши, че той няма правомощието да прави това.
Трябва да кажем, че това не се случва във вакуум. От десетилетия Конгресът прехвърля на изпълнителната власт широки дискреционни правомощия – за военни действия, търговия, имиграция и регулации. Той прави това отчасти по хамилтънски причини: Както е посочил основателят, само изпълнителната власт може да действа с „експедитивност“, когато се изискват бързи и решителни действия. Но по-малко благородни съображения също изиграха роля. Избранниците на хората са твърде склонни да избягат от отговорност за трудните решения.
Въпреки различията между техните конституционни системи, и Великобритания, и САЩ научават един и същи урок: Формалните характеристики на правителствената власт не могат напълно да определят нейното упражняване. Приемаме, че тези, които държат властта, ще я владеят в определени некодифицирани нормативни граници. Да, британското правителство има правото, със съгласието на кралицата, да разпуска парламента. Но никой не си е представял, че премиер ще направи това в продължение на пет седмици в кулминацията на интензивния национален дебат, точно както никой в САЩ не си е представял, че президент ще обяви стоманата, внасяна от Канада, за заплаха за националната сигурност.
Ако допуснем, че тези кризи се разрешат без демокрацията да бъде накърнена, и двете страни ще трябва сериозно да помислят за основите на своето управление.
По статията работиха: Петър Нейков, редактор Бойчо Попов
invetor.bg
