Легендарният
български боксьор Серафим Тодоров-Сарафа е признат от цял свят. След три световни и три европейски титли суперталантът достигна до сребърен медал на олимпиадата в Атланта ’96. По пътя към финала той надви най-голямата звезда на професионалния бокс в момента Флойд Мейуедър. Оттогава американецът вече 17 години няма загуба, а за всеки свой мач изкарва по $50 млн, съобщава Sportal.bg.
Автор на интервюто е Огнян Георгиев от „България днес“. Със Сарафа се срещаме на терасата на неговия апартамент в пазарджишкия квартал „Ябълките“.
– Г-н Тодоров, какво прави един от най-великите български боксьори?
– Свил съм се в мен. Не контактувам с никого. Аз съм мъж, а големите мъже не плачат. Правил съм толкова неща за тази държава. Раздал съм се и за обществото. Накрая видях, че нищо не става от тоя народ. Семейството ми е най-големият приятел. И моят треньор бате Гошо Стоименов, който винаги се е грижел за мен. Никога не ме забрави. Благодаря, че Господ ме благослови с деца. Те отидоха в Португалия. Щерката ме дари с внуче.
– Вие също бяхте по Португалия, защо не останахте?
– Бях три пъти. Ходих и в Испания. Искаха да съм треньор. Дадоха ми една заплата от 550 евро и ми обясняват – „Мучо криза“. И аз му викам на баровеца… ааа, дотук. В Португалия бях шофьорче на камион. Имах си приятели, момчетата бяха железари от Перник. Аз си карам камиона. Спирай тук – спирай там. Те вземат желязото и после делба. За 2-3 часа правех по 250-300 евро надница. Тарикатчета бяха момчетата, много ме кльопаха. После удари кризата. Спря работата. Обиколил съм целия свят. Най-топлите хора са португалците. Булгаро-булгаро, умират за нас. Сега съм у дома. При Албенчето, женичката. Със сина се виждаме по скайп. Взеха го с договор. Дъщеря ми завърши фризура и козметика. Добре си живеят, това е важното. Аз все ще си намеря хляба.
– Как оцелявате в кризата?
– На олимпийска пенсия съм. Евала на Лучано, че едно време ни ги даде. Васко е уникален мъж. Готин е. Ама и него вече не го признават. Такива сме си българите. Ето и Гриша Ганчев – страшен мъж. Директно си говори, без да криви, че всички в парламента са дупедавци. Бях тръгнал да влизам в политиката, помагах на хората. Давах им гласове, защото мен много ме уважават. Аз никога няма да се кандидатирам. Не съм за тая работа. Влеза ли в кметството, трябва да стана курва. После Господ ще ме накаже или мен, или детето. Не мога да съм двуличник. Ще умра от глад, ама няма да се продам. Сега тук-таме приятелчета помагат. По едно време бях хамалин, носих щайгите. После не успях да се разбера с началника и му казах – не съм за тая работа.
– Защо българският бокс трудно хваща медал от голямо първенство?
– Нищо не става вече. Край! Всичко е аут. Момчетата нищо не вземат. Сега само треньори преживяват. Викнаха ме от Петрич едни баровци да откриват клуб. Казах им – да, треньор добре, но не мога да лиша децата. Има материал и веднага трябва да му се даде нещичко. 100-200 лева да го задържиш. Сега всички гъзолизници треньори и помияри гледат само да лапат, а за децата нищо. Президентът на федерацията Краси Инински беше при мен преди месец-два. Той ми е близък приятел. Лошото е, че ни бият от някакви неизвестни страни боксьори. Преди бяхме елитът. Бяхме винаги трети или четвърти отборно на планетата. Веднъж станахме и втори. Като бях на републиканското, леле-майко. Пълен цирк. Те се борят, не се бият.
– Кое е най-голямото разочарование?
– Трябваше да остана в САЩ след олимпиадата в Атланта. На полуфинала бия Флойд Мейуедър. Влизаме двамата на допинг контрол след срещата. Веднага идват босовете на професионалния бокс. Промоутъри и милиардери. Преводачът вика: „Серафиме, тия хора са баровците. Искат тука да останеш и да подпишеш договор.“ Веднага се дръпнах: „Не! Не!“ Мейуедър беше след мен. На него му говориха на английски. Той веднага, бам, взе писалката и се подписа. Това е бизнес. Треперят да влязат в професионалния бокс, защото там биеш – губиш – все лапаш. После какво стана с мен – минаха два дни почивка. Идва финалът. Спокоен съм, защото тайландеца го бях бил на предолимпийския турнир с четири тренировки. През ръцете го бия, а той пада като кегла. Спокоен съм. Викам – ей, супер съм.
– Какво стана после?
– В съблекалнята си стоя преди финала. Влиза босът на съдиите Емил Жечев. „Сарафче, да знаеш моето момче, този тайландец съм го виждал как го нокаутират и не може да стане.“ Защо ми говори този човек? Нокаути, мокаути. Аз съм техничен играч. Обичам да ги разигравам. Шоумен бях, исках да рисувам на ринга, да ги надиграя. Влезна ми някакво шубе след тези думи. Тука май стават някакви врътки, си казах. Качвам се на ринга. Първия рунд – бум, бум, вкарвам му удари – не ми точкуват. Сядам да почивам и тоя Хъци, нашият масажист, гледа компютъра. Търчи до ъгъла. Мен ме пръскат с вода. „Серафимче, преебаха те“, вика Хъци. Втория рунд оня постоянно ме държи. Прегръща ме като мадама. Викам на съдията – „Какво става?“, а той на мен дава предупреждение. Оттогава им вдигнах мерник. Дадох си целия живот. Най-добрият боксьор съм, а те виж какво ми правят. Цял живот играя финали. Беше ми дадено от Бога. Чудил съм се как го правя, как съм толкова добър. След Атланта се върнах в България и ги псувам всичките във федерацията – ей, долни педерасти, няма да ви храня повече. Толкова години на мой гръб стоите и пак ми правите курвачки. Още 90-а в САЩ и 91-ва в Австралия имах предложения да емигрирам. След Атланта си казах – няма да играя повече – спирам. Дотук бокс. Казах на хората във федерацията, че тръгвам за Турция. Викам им – ако сте хора, ще ми дадете разрешение да поработя за себе си. Турците ми даваха 1 милион долара за световна титла. Братко, отидох там и ми го забиха. Не ми дават разрешение от България. Обаждам се и питам: „Това ли заслужавам? Толкова години работя за вас, а сега искам да си оправя семейството.“ Искаха много пари за мен. Турчинът се учуди. Как не ме пускат. Оттам тръгна и съжалението защо съм си дал живота за България. Здравето ми отиде. Целият съм разбит. От стрес и депресия ми изби псориазис. Сега съм чист, но като съм в криза, съм като прокажен. Не може да ме гледа човек. Бедствено положение.
– Кое е най-голямото ви преживяване покрай бокса?
– Много видях в тоя живот. Първата демокрация за мен беше 20 ноември 1989 г. Тръгвам за Бундеслигата. 4000 марки вземах на седмица. Знаеш ли как ги биех? Ташак, направо се бъзиках с тях. Всички немци баровци ме гледаха като писано яйце. Само като кажат Зерафим Тодоров – публиката става на крака и пляска. В Германия не могат да казват „с“ и казват „з“. България никога няма да се оправи. Това е наказание, защото народът е такъв. Бог ни е хвърлил проклятие. Ние сме двуличен народ. Не сме единни. Хората, като са реални, вярват в Бога. Виж Америка е християнска държава. Там имат много страх от Бога. Тука е пълна анархия.
– Бяхте известен и като голям певец.
– На мен как ми се отдаваше музиката. Какви оркестри ме искаха. Щях да пътувам много. Сега, някой път като седнем компания, си става. Ако пийна две и взема микрофона, всички падат от кеф.
mma-bulgaria.com
