Георги Н. Николов
Българското лято, традиционно жарещо с бурно развиваща се икономика, хвърчащи нагоре заплати и море от чуждестранни туристи, отново е в разгара си. На фона му, като екзотичен нашенски киселец, зреят изборите за президент. На дневен ред е политическата прескочи-кобила, партиите спояват рехави редици. Кандидати, както при всички подобни начинания, дал Господ. Едни са явни, но повечето, засега, се държат в тайна. Защото щели да бъдат оповестени, когато му дойдело времето. По всички медии, безплатно, разбира се, се тиражира какъв трябва да е той: достоен, харизматичен Крали Марко, способен да обедини и спои нацията. С крайно орязаните си по Конституция права кого именно ще лепи той в монолитно единство? Ами-и, 2,2 млн. нашенци, живеещи под прага на бедността, с 600 хил. работещи бедни (не съм убеден, че са само толкова) и с над 2, 3 млн. пенсионери. Към тях – и близо 2 млн. българи в странство. Това е от една страна. От друга: да намери общото между българското население и 1,5 млн. роми. Все по-капсулирани в свои си общности и въпреки едрите официални дрънканици: неинтегрирани по никакъв начин. А още – с над 700 хил., по официална статистика, турци. Към тях – и други етнически групи, чиито брой изобщо не е ясен. Разбира се, никой не е против етническата идентичност на когото и да било. Но каква е допирателната точка на всички тези изброени люде в около 7-милионна България, покорно приела демографския срив за своя неизбежна участ? Никаква. Защото „нация е общност от хора, характеризираща се със съзнанието за еднаква историческа и културна принадлежност, живееща на обща територия, обединена от общ език и организирана в държава“. Публична тайна е, че у нас нещата съвсем не стоят така, изтървани вече над четвърт век. И общото, което ни сближава, е само физическото оцеляване, кой както може. Изтичането на читави люде зад граница е процес, който няма да стихне. Вътре в страната, независимо от демагогските официални отчети, икономиката, доколкото въобще я има, не бележи ръст. Страната е суровинен придатък на други мощни държави, а поданиците й – покорни наемници на кой каквото даде. Образованието е в хаос, здравеопазването – на кота нула. Присъствието на официалната държава се изразява чрез медийни участия, които никого не топлят. И в раздут административен апарат, реден по партийна принадлежност. Той скърца още преди да се е протегнал за услуга на гражданите, които пък не чакат от него внимание. Няма армия и сега чужди самолети ще пазят нашето небе. Опасността от емигрантски поток е съвсем реална. Въпросите около енергетиката стават все повече, а се решават панически „на парче“. Вчера не щем проекта Белене, утре от него по-драг няма. Наивността, че чужди инвеститори ще се заробят с него, е потресаваща. Вътрешната миграция от по-малките към по-големите населени места непрестанно се усилва и също няма да престане: нужен е хляб! Зад нейните устремени към социалната химера тълпи остава пустееща територия. Битовата престъпност и сивата икономика отдавна са заели полагащото им се „достойно“ място, любовно закриляни от органите за съдопроизводство. Приличаме на уплашен мравуняк, когото светът небрежно подминава. Няма как да е иначе. България, която обичаме, оглави всички негативни класации, а мантрата, че като малка страна трябва да козируваме пред водещите държави и да си налягаме парцалите, е направо престъпна. До всичко това ни докара политическото послушание пред чиновниците в Брюксел, чиито механично спуснати повели изпълняваме безпрекословно. Разбира се, за да не секнат парите по тая или оная програма. Можем ли вече да съществуваме без програми и указания даже как да кихнем? А тези, които буквално сринаха България, ни лук яли, ни пари под масата мирисали, продължават да клечат по върховете. Убеждавайки ни, че затрудненията са временни. Какво говорим? Даже почти са отстранени. За себе си политическата прослойка отдавна е построила светло бъдеще в черното ни настояще. Свирка си тя и темата за социалния ни гнет е хвърлена на боклука, все едно, че не съществува. Всичко се свежда до избори, избори и пак избори. Партиите надхвърлят по брой 350, а ежедневието е силно политизирано, за да се отклонява общественото внимание от крещящите, нерешими проблеми на деня. За да се опазят от връхлитащите ги неволи, хората се гушат в неясно колко вече граждански обединения, асоциации и фондации. Но те не решават язвите, щом държавата е абдикирала от истинското си място, превръщайки се в търтей и официална кръпка върху дрипите на родината. Тогава, какво обединение, в името на какво и с какви начинания ще прави бъдещият харизматичен президент Х, негласно благословен от чуждите си господари?
Никакво.
България няма никаква ясна стратегия за бъдещето, теглена към официалната си смърт от настоящето. Сринати са патриотичните темели, заместени от неясни евроатлантически ценности. Няма съвременни герои, доказали на дело, че могат да превърнат гражданските отломки в монолитна нация. Вместо тях се пъчат партийни чучела. Няма измъкване от черупката на колониалното иго, в което откровено се намираме. Няма нищо, освен празни обещания, неструващи пукнат грош. Тогава, кого ще обедини поредният президент, щом цъфне на „Дондуков“ 2? Единствено – бабината си трънкина, но ние сме свикнали. „Така било е и ще бъде, мъдруваха бащите в къщи“. Нима и днес не е така, а?..
