На 3 март 1878 г. се сбъдва една тъй дълго лелеяна от родолюбците мечта – след петвековно присъствие в пределите на Османската империя, България отново изпъква на политическата карта на Европа. Свободата най-после е настъпила, в очертанията на новата държава попаднат почти всички българи и Бяло море отново мие бреговете й. Радостта от строшените окови обаче трае кратко. През лятото на същата година България е разпокъсана, а националният идеал на българските възрожденци – потъпкан.
На 13 юли 1878 г., три месеца след подписването на Санстефанския мирен договор, Великите сили разделят България на пет части – васално Княжество България; автономна област Източна Румелия; Северна Добруджа в границите на Румъния; Ниш, Пирот и Враня в пределите на Сърбия; Македония, Източна и Западна Тракия под пряката власт на султана. От този момент политиката на страната ни ще бъде насочена към обединение на всички територии, населени с българи.
По инициатива на писателя революционер Захарий Стоянов през февруари 1885 г. в Пловдив се създава Българският таен революционен централен комитет (БТРЦК), който изиграва важна роля за съединението на Княжество България с Източна Румелия. Съединисткото движение се фокусира не само върху изграждането на мрежа от комитети, но и върху осигуряването на вътрешна и външна политическа подкрепа.
БТРЦК определя 15 септември за начало на въстание, с което да бъдат свалени от власт главният управител Гаврил Кръстевич и правителството в Пловдив (най-важният град в Източна Румелия). Но още на 5-и, призовани от черковните камбани в града, гражданите се струпват край конака. В прокламация Захарий Стоянов възвестява святото дело: „Братя! Часът на Съединението удари!” Така през нощта срещу 6 септември войски начело с майор Данаил Николаев установяват контрол над Пловдив и без да срещат съпротива отстраняват правителството и Гаврил Кръстевич. Източна Румелия отхвърля върховенството на султана и обявява, че се присъединява към Княжество България.
Георги Марин за събитията в Голямо Конаре по време на Съединението
„Когато преди Съединението от Пловдив бил изпратен префектът Петър Димитров, Продан Тишков (известен като Чардафон Велики, сержант-майор в милицията на Източна Румелия, активен участник в Руско-турската освободителна война – бел.ред.) казал на младежите, че ще бъде болен и да упътят префекта към него. А той живеел в дома на баба Исака и у нея се укривал Захарий Стоянов. Младежите наобиколили къщата и когато Петър Димитров отишъл, го арестували. А после ударили камбаната и започнали да формират дружините. Събрали се около 2500 въоръжени – по-голямата група тръгнала към Пловдив, а по-малката да вдига другите села. На 3 км от Пловдив ги срещнала конна жандармерия, изпратена в Голямо Конаре да освободи префекта. Тогава предводителят на четата Чардафон изкомандвал „На колене за стрелба”. „И ние, понеже бяхме в първата дружина, застанахме за стрелба и стреляхме един път над главите на конниците. Те обърнаха конете и избягаха към Пловдив. Оттам тръгнахме и стигнахме до моста на река Марица в „Кършияка” (Северния район на Пловдив – бел. ред.).”
Подкрепа за Съединението изразява княз Александър I Батенберг, който в прокламация приема „да се именува княз на Северна и Южна България”. С действията си обаче българите нарушават Берлинския договор, разпокъсал нашите земи, и това предизвиква протеста на Великите сили и султана. А Сърбия ни обявява война, но претърпява опустошително поражение в решителната битка край Сливница.
След светкавичния разгром, който младата българска войска нанася на опитната и по-добре въоръжена сръбска армия в едва двуседмична война, страната ни издига международния си авторитет. На 24 март 1886 г. в Цариград посланиците на Великите сили подписват акт, признавайки Съединението.
Въпреки че днешна България е свита извън етническите си граници, в своя разцвет тя е имала излаз на три морета – Черно, Бяло и Адриатическо. Днес българите се чувстват духовно съединени в Обединена Европа, в която физическите разделения имат все по-малко значение.
Снимки: militarymuseum.bg, архив
