Има някои публикации, които ми е трудно да напиша. Тази е една от тях. Отлагам я от много дълго време, защото просто не знам с кои думи да започна, какво да кажа в нея, как да завърша… Но ето – както понякога става, тя сама се написва, когато й е дошло времето. Дали по най-добрият начин, не зная, ще кажете вие :) това е един доста емоционален за мен пост. Накратко: вече не живеем в България. Не ползвам сложни думи като „емигрирахме“, „напуснахме“ и прочее, въпреки че технически са верни. Истината е, че винаги ми е било лесно да замина на ново място, да устроя живот там, да се адаптирам. Нещата в днешно време са много
по-лесни от колкото преди 20-25 години,или дори отпреди 16, когато последно живях за по-дълго извън България. Вече няма нужда решението да отидеш да живееш в друга страна, да е завинаги, или пък да е само в нея. Лесният транспорт, безкрайните възможности на комуникациите, интернет общуването правят живота другаде много по-лесен. С много от моите приятели продължаваме да общуваме точно толкова често, колкото и преди, ако не и по-често, защото така или иначе и в България, и тук, сме общували от разстояние.
2013-та беше много трудна за нас година, с големи и много тежки загуби в личен план. Нещата за нас не са същите и ново начало през 2014, за което и преди сме мислили, се получи някак очаквано, макар не лесно.
Като добавим към това и всички неща, които имат отчайваща нужда от промяна, срещу които лично аз се борих над десет години и след десетилетие виждам толкова минимална разлика, че ми се свива сърцето, като добавим нелепостите, които ни заобикалят на всяка крачка и ни спъват всячески, като добавим най-накрая, че за нас там стана място, в което не искаме да ни израснат децата, защото не се чувстваме достатъчно силни като родители да противостоим на всички нередности, мерзости и откровени идиотщини, е… решението полека дойде само. Не е лесно решение и със сигурност не е решение, което ще подхожда на всеки. Надяваме се за нас да е правилното.
Ще ви спестя хвалебствени оди за „тук“ (засега поне) и със сигурност няма да се впусна в плюене по „там“ 🙂 Последното никога не ме е влечало и го намирам за грозно. При все лесната ми адаптация и желание да взема всичко най-добро, до което имам достъп като култура, традиции и начин на живот, смятам, че е от особена важност човек да си помни корените и да държи на тях, както и да учи децата си на същото.
Да, те вероятно никога няма да чувстват Родината по начина, по който я чувстваме ние, възрастните. Но всичко в тяхното детство е различно, така или иначе, и голяма част от скъпите спомени, които имаме ние за детството си, са свързани именно с него – нашето, а не тяхното детство. Глобализацията и унифицирането на света днес засяга децата в не по-малка степен, отколкото големите.
И така, ето ни по нов път, с надежда и желание да устроим добър живот за децата си и за себе си – знаете, че винаги съм смятала, че и родителите са важни хора, които заслужават нормалност и щастие в не по-малка степен от децата си 🙂 Дотук мога да кажа, че реалността оправдава очакванията ни. Не е лесно и със сигурност няма нищо наготово (да, наистина – ама къде са онези митични дървета, в чиито шушулки растат навити банкноти? трябват ми няколко за разсад!)
В някои отношения обаче очакванията ми са надминати. Искам да споделя с вас едно изключително мило писмо, което голямата ми дъщеря получи в училище. Посещава тукашно училище от десетина дена (не я записахме веднага). Чувства се много щастлива и много добре приета, въпреки че знае малко език и не разбира всичко, което й говорят. В първия й ден там из училище я разведоха деца, защото според директорката, те по-добре ще знаят кое е интересно за едно дете. За да не се смути от първия час, съобразиха къде да влезе да учи, преди да се присъедини към редовния си клас.
И ето какво получи вчера от една от новите си приятелки в класа. Айра е англичанка. За да накара моето дете да се чувства по-добре и да не се смущава, че не говори добре английски, Айра е ползвала Гугъл преводач, с който е превела мислите си и буква по буква ги е прерисувала, буквално, на непознат за нея език и азбука, на български така, че да я разбере дъщеря ми.
Мога много да пиша по темата за различието, за това, как приемаме в обществото си нови хора от други държави, с други традиции и култури. Мога да кажа за ‘хладните’ и ‘лицемерни’ хора на запад и сърдечните южняци. Но няма. Вие и сами знаете, че нещата не стоят точно така, както ни се иска да се похвалим понякога и че в последните години сърдечността, състраданието на българите поизчезнаха значително. Вместо това, искам да кажа само:
Благодаря ти, Айра. Благодаря и на родителите й, които са възпитали едно чудесно дете. Надявам се и занапред да намираме такива хубави и искрени приятелства.
