Излизането на Великобритания от ЕС е само симптом на емоционалния и интелектуален застой на европейската общност
Снимка: архив Ройтерс
Решението на Великобритания да напусне Европейския съюз се интерпретира по два начина в общественото пространство. Привържениците на това страната да бъде определяна като изключение се фокусират върху факта, че тя винаги е имала „странни“ взаимоотношения с Общността в исторически план. В известен смисъл недоверието, съмнението и желанието за власт и от двете страни са характеризирали през годините връзката на Острова с континентална Европа. Преобладаващата част от британските министър-председатели, с изключение на Едуард Хийт и до известна степен Тони Блеър, са тихи евроскептици.
Още в самото начало на създаването на Европейските общности Великобритания изпитва мнителност относно проекта, особено предвид това, че след Втората световна война Лондон се намира в различна позиция, а именно в тази на победител. Имперският отпечатък върху съзнанието на британците играе ключова роля в това как страната вижда себе си и останалите на международната сцена.
От друга страна мнозина смятат, че излизането от ЕС далеч не е било неизбежно. Политическият хазарт, изигран от Дейвид Камерън с цел да потуши отявленото евроскептично крило в партията си и да засили своята лидерска позиция, се оказа прекалено рисков сам по себе си. Неговият ход би бил успешен, ако не
съществуваха други външни фактори, като например кризата в еврозоната и бежанската вълна. Личната роля на Камерън и отказът му да разбере правилата на играта в Брюксел – правенето на компромиси, меката дипломация и партньорските (и лични) отношения, изградени върху доверие, също оказват влияние.
Прехвърлянето на отговорността от правителството към избирателите бе зле премерен ход. В същото време влиятелни консерватори като Борис Джонсън и Майкъл Гоув избраха да се противопоставят на тогавашния премиер, превръщайки битката за бъдещето на британците в залог на лични амбиции. Твърде рационалната кампания за оставането в ЕС, фокусирана върху икономиката, не бе достатъчно притегателна за гласоподавателите, колкото емоционалната кампанията за връщането на контрола върху бъдещето на страната.
Дали референдумът във Великобритания бе исторически предрешен или импулсивен е въпрос с отворен край. По-същественото в момента е това дали сме научили уроците си от Brexit?
Какво трябва да запомнят политическите елити?
Използването на референдуми като инструмент на пряката демокрация придобива голяма популярност. Отворената медийна среда, в която социалните мрежи създават канали за политически дебат и мобилизиране на гражданите, формира нов контекст на правене на политики. От друга страна популярността на референдумите може да бъде симптом за провала на представителната демокрация, на традиционната политика и на политическите партии. Това може да е и сигнал за отчуждаването на политическата класа от гласоподавателите. Brexit бе наказателен вот срещу статуквото, срещу управляващите, срещу елитите. Взимането на контрола върху своето бъдеще от ЕС е първата стъпка към взимането на контрола от политическата класа, като следващата може да е далеч по-разрушителна. Недоволството на масите може да се превърне и в революция – историята познава и такива примери.
* Жулиета Пенева е политически наблюдател, възпитаник на London School of Economics и Cambridge University.
Вътрешнополитически противопоставяния, междупартийни битки, вътрешнопартийни противоречия – това са все признаци на демократичния процес. Тези проблеми обаче не бива да бъдат решавани, поставайки се на референдум фундаментален въпрос кат членството в ЕС. Особено при липса на „план Б“ – ситуация, в която Великобритания се оказа след резултата от вота. Отговорност на водещите партийни лидери е да имат дългосрочна визия за страната си, а не краткосрочна, емоционална и базирана на лични амбиции и цели.
Уроците за ЕС
Новите предизвикателства пред ЕС заедно със старите му демони създават все по-големи опасности и рискове. Възходящите тенденции на популизма и национализма, както и промяната в глобалния ред са новите предизвикателства, които тестват издръжливостта на Съюза. Увеличаването на дистанцията между гражданите и управляващи не е явление, което се ограничава с Brexit. Недостигът на демокрация – старият демон, който винаги е смущавал европейските елити и е занимавал политическите анализатори, се превръща в сериозен проблем и за гражданите. Чувството на изолираност и неосведомеността относно европейските процеси се оказаха по-дълбоки, отколкото сме предполагали. Решението на Великобритания да излезе от ЕС бе кулминацията на това разочарование.
Brexit доказа, че изграждането на европейската идентичност все още е мираж, илюзия. Приближавайки се до нея, тя се изпарява. Изправена пред сътресения, тя избледнява.
Неслучайно популистките партии се опитват да запълнят празнотата, породена от липсата на обща визия и цел. Емоционалният и интелектуален застой на ЕС вече започна да предизвика сеизмични трусове, от които Brexit бе един от най-видимите.
Всички тези уроци са и предупреждение за задаващите се нови предизвикателства, пред които се изправя ЕС, както и за променящия се политически пейзаж във вътрешен план в самите държави членки. Дали Brexit ще бъде феномен, един-единствен случай или симптом на разрастващи се дезинтеграционни явления е въпрос на време да се установи.
Отговорът, който тепърва предстои да научим, е дали Великобритания като страна извън Общността ще се справи по-добре със съвременните предизвикателства на света.
По статията работиха: Екип на Investor.bg , редактор Елена Илиева
investor.bg
