Основната форма на земевладение на Османската империя през 15-16 в. е тимарът. Това се дължи на факта ,че в рамките на 15-16 в. той институцията наложена от новата държава. Първата аграрна институция наложена и кодифицирана от новата империя е тимарът.
Въпросът за произхода му не решен. Тимарът е представлявал османска институция плод на конкретно- историческите условия, създадени в Мала Азия и Източна Европа от прииждането на варварски маси в земи където господствали зрели феодални взаимоотношения.
Наченките на тимара са свързани по традиция с името на първия османски султан Осман I. Той е започнал да раздава тимари: на сина си Орхан- своите владения около Кара Хисар, на брат си Гюндюз също част от тези владея , на тъста си Еде Бали- Беледжик и на военно началниците си Конуш Алп и Тугуд Алп –Яр Хисарско и Айнегьол а земите около Бурса и Тапанили на своите бойци. По конкретни сведения за тимара имаме от времето на Мурад I (1359-1389). Историографията приема , че през управлението на султан Мурад II (1421-1452) тимарската система получила своето първо развитие.
Мехмед II (1451-1481) е османския владетел, свързал управлението си с окончателното установяване на тимарската система с нейното законно регламентиране. В периода до окончателното установяване на тимара като система в самата държава на османците това земевладение е представено то крупните сановници и придворни служители .Учредяването на институцията на мирийските земи въоръжило срещу тонколни османската власт аристокрацията на анадолските бейлици.
Нейната съпротива нараснала с възхода на тимара.
Още с възникването и разширяването на османската държава се установява държавната собственост върху завоюваните територии т.е. принадлежаща на държавата. Тъй като държавата се персонифицира в лицето на султана, хотел всичко територии, непосредствено подвластни на Османската империя се смятани за султанска собственост. Първите султани започват да раздават служебни поземлени владения известни като икта или тимари. Целокупната държавна политика по стопанисването на земята започва да се нар. тимарска система. Основен определящ мотив при раздаването на служебни ленове е стремежът на османската държава да създаде многобройна, материална осигурена и боеспособна армия. Тимарите се предоставят на хора, които наред с военните изпълняват и редица административно-обществени задължения. Тимарът представлявал не само лен, определена площ земя, известен годишен приход, отстъпвано от властта на дадено лице. В голяма част от случаите този приход е бил резултат от експлоатацията на зависимото население.
Тимарите, големи и малки, били адвокатски услуги отчисления от т.нар. “мал-и мукателе” приходи предназначени за издръжка на армията. Тимарите представлявали неделими единици. Неделима се смята по закон само онази част от тимара, която обозначавана като “калъч “ (сабя). Това бил минималния тимар, възлизащ на 3 000 акчета за европейските провинции на империята и 2 000 акчета за Анадола. Този размер бил нар. калъч заради това , че лицето на което бивал отпускан било задължено само с лична военна служба.
