Снимка: iStock/Guliver
Националният празник 3 март е не просто дата, която ознаменува историческо събитие, а символ на пет вековната борба на българския народ, както с Османската империя, така и със самия себе си. Този празник дава основата за градежа на национална политическа идентичност, която е венецът на духовното осъзнаване и израстване на българите в периода на Възраждането. Петвековното изпитание руши до основи чувството за национална принадлежност и поставя под съмнение целия цивилизационен път, който в продължение на 7 века бива граден от предците и държавниците ни. Библейската, по своя характер и времеви диапазон, устойчивост на народа ни пред тиранията и мракобесието, може да бъде извор единствено на самочувствие и героизъм.
И все пак 144 години след постигането на заветната цел за национално освобождение, България е разделена по отношение на своята политическа, икономическа, дори цивилизационна принадлежност. Свободата, за която жадуват бащите на родната Революция, като че ли е поставена в изкуствена кома и служи само за украса на политиците, които сякаш напук продължават да не проумяват заветите на Апостола Васил Левски. Защото не Русия и не Великите сили освободиха България. Те я разделиха и подчиниха. Те смачкаха националното самочувствие и идеали на един народ и му оставиха един-единствен избор- да търси своята принадлежност на Изток или на Запад, за да бъде покровителстван от силните на деня, създавайки илюзията, че по друг начин не би могъл да съществува.
Историческото значение на Руско-турската война от 1877 – 1878 г. бих желал да оставя на историците. Не мисля, че то може да бъде оспорено. Също така не смятам, че някой би могъл да оспори и оставените кости по земите ни, саможертвата на руснаци и на българи, а и на други. Но е много важно да посочим и каква „свобода“ получава България. Защо, вместо постигането ѝ да ни обедини, ни разделя. Това ли е искал Васил Кунчев, който остава единственият символ и точка на пресичане за всички нас преди и след Освобождението? Защо политиците тогава, а и сега, не успяват да следват принципите на Левски и се огъват под тежестта на ореола на един монах, чиито идеи за демокрацията, мястото и ролята на България на световната политическа карта изпреварват времето, в което живее? Кое беше и как трябваше да се случи „освобождението“ според Левски? Как той виждаше свободна България? Интерпретациите са стотици. Фактите и думите – малко, но категорични. И понеже истината, независимо от това, дали е добра или лоша, е свята – този текст е посветен отново на нея.
Нима 3 март не трябва да бъде повече от всичко празникът на „милия български род“- свободен и единен? Нима не е крайно време чуждопоклоничеството и сляпото раболепие, които изсмукват последните капки на родно самочувствие, да останат в забвение? Защото признателността и благодарността не означават непременно преклонение. Те са символ на човешката добродетел. Тя не взима страни. Тя е у тези, които с чиста съвест подхождат към изпитанията на съдбата. Тя е у руските войници, дали живота си за свободата на братския народ, тя е у десетките западни журналисти, които отразяват зверствата, свързани с потушаването на Априлското въстание. Благодарността и признателността ни трябва да бъде насочена предимно към тях. Не към едни или други имперски интереси.
Впрочем, добре е да сме наясно, че всеки път когато говорим за империи (независимо в кой времеви диапазон), и се стараем да взимаме страна, или да бъдем съпричастни с едни или други чужди интереси, ние всъщност предаваме заветите на Васил Левски. В своята книга „Левски: Другото име на свободата“, проф. Пламен Павлов пише: „Републиканските убеждения на Апостола винаги са изненадвали, а понякога и притеснявали неговите биографи, изследователи и почитатели. Те се превръщат в основа за различни спекулации, използвани за политическа употреба – както от „леви“, така и от „десни“… Привързаността на Левски към принципа на „вишегласието“ (демокрацията) и „народното управление“ (републиката) не би следвало да бъдат тълкувани само като безкритично „копиране“ на европейските идеи – достатъчно е да хвърлим поглед към негласните различия между Левски и Каравелов за ролята на „цивилизована“ Европа, вкл. на републиканска Франция, в злощастната българска съдба.“
Във времето, в което живее, Дякона е заобиколен от империи и монархии, които преследват користни политически интереси. Именно затова Левски държи България да постигне своята независимост сама и без чужда помощ. Всъщност безкрайната вяра на Апостола в силата на своя „мил български род“ възпламенява редица спорове между него и други изтъкнати дейци на революционното движение, в т.ч. „стари“ воеводи като Панайот Хитов, Филип Тотю, дядо Ильо и др. Основните противоречия са свързани с това как трябва да бъде постигнато освобождението. Левски пръв развенчава идеята, че България трябва да бъде освободена „отвън“ и с чужда помощ, и/или посредством четническо движение. Някои от воеводите открито подкрепят тезата за сръбска или руска намеса. Самият Панайот Хитов е получавал пенсия, осигурена именно от Сърбия, като многократно предава информация на сърбите за това в каква посока се развива българското революционно движение! Още тогава западната ни съседка, както забелязва и самия Левски, е имала апетити „да граби от българските земи“, прицелвайки се най-вече в Македония. И все пак защо за Васил Кунчев е било толкова важно да извоюваме сами своята независимост?
„Чистата република“ на Апостола, наричана в по-късни, непреки, свидетелства и „свята“, е повлияна и от раннохристиянската апостолска традиция. Примерът на апостол Павел и на Йоан Златоуст е залегнал дълбоко в душата на Дякона. Затова той убеждава, че „…няма да бъде така в Българско…“, че свободната българска държава ще се управлява според справедливи и „свети“ закони… Тази държава, както мечтае Левски, трябва да бъде изградена като „…храм на истинната и правата свобода…“, както пише той на известния одески патриот, богат българин и руски поданик Николай М. Тошков, в писмо от 6 октомври 1871 г. („Левски: Другото име на свободата“; проф. Пламен Павлов, 2017 г.)
За такъв тип законност е нужна автохтонност. Тоест постигането на национално освобождение, благодарение на собствените сили, би дало възможност за формирането на закони изцяло изградени на базата на личното светоусещане на българите, в тяхна полза и по тяхна мяра. Само така би се гарантирала „чистотата“ и „светостта“ на републиката. Помощта би била добре дошла, но само, когато е безкористна и няма за цел изкривяване на фундаментите, върху които се гради държавността. Ето това е още един белег, който съществено отличава Васил Левски от съвременниците му, за които подобни идеи са звучали меко казано абстрактно. Дори за политиците непосредствено след Освобождението това се оказва непосилно за осмисляне. Самата България става монархия, с князе, които трябва да бъдат политически обвързани с една или друга от Великите сили и изповядваната политика е в непрестанно угодничество на Изток или на Запад. Руски дипломати и наместници пишат първите закони, а западните държави безпощадно разкъсват България. Всичко това прави на пух и прах идеите за устройството на освободена България, които Апостола е имал. Поела първите си глътки свобода, България е обречена да бъде всичко друго, но не и тази, за която Левски мечтае и дава живота си.
Един от най-важните акценти в политическата идеология и революционната стратегия на Левски е този за независимостта на българската революция от външни фактори. Това е и една от предпоставките Апостола да отдели „БРЦК в Българско“ от БРЦК в Румъния. Частните комитети, цялата мрежа, която той изгражда имат отделен характер, именно заради опасенията от чуждо влияние. По този повод проф. Павлов пише: „За разлика от „ранния“ Раковски и Каравелов, Левски решително отхвърля поставянето или поне попадането на освободителното движение под опеката на Сърбия и/или Русия, на когото и да било! Особено нетърпим е той към опитите за проникване на сръбското влияние, защото е изпитал отблизо отвратителния шовинизъм и грабителски интерес на „братската“ уж държавица… Българският апостол напълно оправдано е подозрителен към сръбските обещания и това е основната причина за растящата му резервираност към Панайот Хитов, Димитър Общи и дори към някои позиции на Любен Каравелов.“
Много е важно да си зададем един немислим до преди десетилетия въпрос: чие дело е освобождението на България? На българския дух или на снизхождението и амбициите на една империя? Защото вярвайки безропотно само във второто никога няма да изградим национално самочувствие, което да ни доближи дори със сантиметър до България, за която лелеем и за която нейния „един син“ увисна на бесилото.
Точно заради това особени вълнения предизвиква отношението на Левски към Русия и нейната политика към българите като част от т.нар. Източен въпрос. „За разлика от други наши възрожденци Апостола не храни никакви илюзии за същността на руските имперски интереси. Това е и причината да е отправял остри изказвания към политиката на митичния „дядо Иван“, донесла „реки“ от нещастия на българския народ през XIX в.“ („Левски: Другото име на свободата“, 2021 г., проф. Пламен Павлов)
В актуалната политическа обстановка, като че ли дори 3 март не е в състояние да обедини всички ни. Напротив – в деня на Освобождението сме по-разделени от всякога. Само по себе си това е белег за сериозен разлом в усещането за родова идентичност. Въпросите, които се налагат като мантра след Освобождението и които още тогава разделят политиците и обществото, изникват при всеки повод, който касае сблъсък на Запада и Русия. По-тъжното е, че това се случва не защото изпитваме необходимост да заявим ясна и принципна позиция, а защото чувстваме жажда да се идентифицираме с останалия свят, отричайки първо себе си. Един от големите проблеми на българската политическа култура е, че арената на основното ценностно и идеологическо противопоставяне продължава да бъде желанието за геополитическа услужливост, базирано на скрити договорки в едно или друго посолство. Това не е белег на свободна воля, а още по-малко е политика в интерес на българския народ. Във времената на несигурност, демографска и социално-икономическа кризи, последното, от което имаме нужда, е разделение в обществото заради чужди интереси и откровен политически слугинаж.
През 1872 г. в едно писмо до новоприети членове Васил Левски пише следното: „…за да си добие първата чест и слава нашето мило отечество България, най-после, да бъдем равни с другите европейски народи, зависи от нашите собствени задружни сили. Като е тъй, Вам подлежи да се покажете достойни, верни и неустрашими във всякое отношение. Дързост, братя, и напред! Вашето участие в народното ни дело ще остави имената Ви неизгладими в народната ни история. Само умно работете…“
Из сборника „Свята и чиста република: избрани страници от писма на Васил Левски“, съставители Иван Унджиев, Никола Кондарев, София, „Наука и изкуство“, 1987
Един от големите въпроси сега пред България е не на чия страна официално сме в международните конфликти, защото с членството си в ЕС и НАТО ясно сме потвърдили своите ангажименти. По-скоро бих попитал кое е „народното дело“ днес? Защо в деня на честването на най-важния национален празник ще се противопоставим един на друг, заради необяснимата нужда да се надпреварваме като чуждопоклонници в една или друга от посока? Защо постигайки свободата си, позволихме да станем роби на собствените си противоречия, превръщайки ги в прегради, които ни пречат да се „покажем достойни“? Как рублата и доларът купуват и търгуват онзи „лев“, който предците ни носеха с гордост на челата си? Ще успее ли българското общество да идентифицира своите национални приоритети в 21 век, да претърпи един нов тип „Възраждане“, за да бъдем най-после „равни с другите европейски народи“? Това са въпроси, на които политиците не могат да дадат отговори, защото отдавна са продали моралния компас, с който да следват пътя на „Чистата и свята република“. Отговорите трябва да дойдат от нас. „Времето е в нас, и ние сме във времето…то нас обръща, и ние него обръщаме…“.
Можем ли да се освободим от идеята за Освобождението, която ни задължава да бъдем на един или друг полюс в отношението си към света? Защото чисто географски сме в центъра на „Хартленда“ на Макиндер. Не е ли време да се стремим към баланс, който да ни позволи България да бъде тази, която искаме за децата ни? Защото на Трети март празнуваме Освобождението на България, въпреки политическото отношение на останалия свят през XIX в. към възможността за нова държава в сърцето на Балканите.
Честит празник! Да живее България! Автор: Иван Велков, политолог
