Лято – мека, вкиснала горещина. Приклекнал съм в един
шубрак край пътя. Ако някой можеше да ме види, сигурно щеше да си помисли, че съм идиот с диария. Униформата е залепнала по блажното ми тяло и мириша на амоняк. Единственото ми удоволствие е да убивам преминаващите буболечки. Пия 11-то си кафе и оглеждам преминаващите коли. Опааа… жертвичка… още от завоя видях, че не му свети единият фар. Пъргаво се изскубвам от храстите и махам нахакано с палката. Супер – нещастният голфаджия не си е сложил и колана. Автомобилът спира. Поотупвам се от шумата и се представям – главен сержант Бързодар Хиенов. Човекът изглежда пребледнял. Гледам радара – превишил е позволената скорост с 4 км/ч. Викам му: „бързаме ли за някъде”? Нарушителят отговаря: „за София”. Докато му обяснявам, защо съм го спрял, идва съненият ми колега – явно е заспал в храста си. По брадичката има засъхнала плюнка, а докато е къртил, няколко лисици са родили връз него и сега хвърля рожбите им в канавката. Вече двамата обикаляме колата. Питам селянина – „к’во пра’им, мно’о нередности”? Той обяснява, че търчи за столицата, щото бил на онкологичен преглед, а за колана имал свидетелство от лекарите – стягал му на изсъхналия дроб. Опитва с хитрост, но няма да стане. Казах: „дай документите и внимавай какво ще има вътре”. Рови се нещо, а после ми ги подава. Отварям. Хм… вътре има три по два и едно 5 лева. Гледам въпросително – „май ще пишем”?! Беднякът почна да ми хленчи, как още не бил получил пенсията си, а повечето пари похарчил(неразумно според мен) за лекарства. Тъй, тъй… голяма логика изкара тоя, ми то и на мен не са ми превели още заплатата, да пукна ли к’во?! Питам го няма ли стотинки. Дава ми 89. Случайно виждам една баничка на таблото… искам я… Вземам му и половин бутилка течност за чистачки. После благородно пускам смотаняка.
Събота и неделя яко запой в почивната станция край столицата. Всеки разправя колко и как е изтърсил тъпаците на пътя. Много се смея – животът е хубав. Днес е понеделник и трябва да проведа изпит за катаджии. Мързи ме да слизам до града и извиках кандидатите тук на чист въздух. В комисията сме аз и началника Ангел Бездушев. Влизат четирима аспиранти. С шефа си наливаме ракия. Пием я с вряла шкембе чорба и пържоли. Започваме. Въпрос номер едно: кое е това животно – обитава гората и носи красиви рога? Първият казва, че това е водна костенурка. Следващият яде огромна пица, докато спи. Третият очевадно рови в пищовите си, като след малко заявява, че това е пътен знак А28 – кръстовище с път без предимство от ляво. Последният каза, че това било елен. Втори въпрос: колко е две по три(разрешени са електронни калкулатори). Първият кандидат използва усилено машината. След половин час дава отговор – седем цяло и осем. Вторият продължава да спи(като това не му пречи да си реже ноктите), а третият преписва от първия. Четвъртият казва шест. Гледам в конспекта – хм… вярно било. На мен 7.8 ми звучеше по-добре, но ми е все тая – на един катаджия му е нужно да владее само действието събиране. Третото питане е практическо. Студентите трябва да купят един хляб и да го донесат във вилата. Даваме на всеки по сто лева. Първият тръгва с автобус и се връща след седем часа пеша. Носи разклонител и един юрган – не бил сигурен, кое от двете е в задачата. Вторият го няма четири дни. Накрая ни го връщат колегите от Горна Оряховица – заспал във влака, а какво е дирил в него не зная. Следващия го намерихме пред станцията, да преписва телефонния указател. Така се успокоявал от енигмата на поставената цел. Последният направи следното: извика си такси, после влязъл в магазин, пак си извикал такси, донесе хляба и 40лв ресто. Задавам последния и най-важен въпрос – в Павликени се срещат влаковете от София и Варна, единият се е движел със средна скорост от 85 км/ч, а другия с 80 км/ч. Общо колко влака има на гарата? Първият кандидат колабира от сложността на процесите протекли в мозъка му. Натоварихме го в пристигналата линейка, но по пътя почина. При аутопсията установиха, че е получил 23 аневризма, 9 тромба и 11 тумора в лявото полукълбо от напрежение, за другото лекарите не казаха нищо. Следващият претендент каза 54 и заспа. Номер три усърдно рови в пищовите си, след малко самодоволно обяви, че отговорът е знак номер А21 – възможна е поява на домашни животни. Четвъртият каза два влака – каква липса на въображение. С бат Ачо сме единодушни – назначаваме на работа номера 1(какво като е умрял), 2 и 3.
Отново съм на пътя. Денят преминава леко и доходно – нарушителите са малко, но пък знам няколко стихотворения, с които съм на принципа – кой колкото даде. Прибирам се в управлението. Изпълва ме гордост като гледам как служат новоназначените колеги: единият спи дълбоко в дежурната стая(при сума звънящи телефони), другият пък глобява Джон Бон Джоуви за пресичане на пешеходна пътека с бюрек. Допивам 32-то си кафе за деня и се качвам в баварката, като хвърлям фуражката си на таблото – да се знае кой съм. Преди две години ми взеха книжката в Румъния за алкохол и от тогава карам без такава. Не мога да изкарам нова заради шибаните листовки. Опитаха се даже да ме уволнят, но осъдих държавата в Страсбург за дискриминация – 16хил. евро отгоре. Прибирам се вкъщи. Жена ми готви ребра с един съсед, а дъщерята си снима задника за Фейсбук. Изпивам половин кило ракия, докато гледам шоа. Щерката ще си фотографира оная работа за скайпа и вика майка си да и помогне с новия смартфон. Аз нетърпеливо си лягам. Завивам се и почвам с любимата си мечта – как глобявам американската совалка в космоса. Поставям началото така: седя си зад един метеорит и чопля семки. Виждам космическият кораб да приближава. Поиздухвам шлюпките от скафандъра си и изскачам отпред с палката. Астронавтите едвам набиват спирачки. Авторитетно чукам по страничния джам на МПС-то. Капитанът навива стъклото, а аз казвам – „документите за проверка”. Всички ме гледат силно опулени. Подават ми някакъв огромен чертеж – това го играело един вид талон на возилото. Казвам, че не става и искам книжката на командира. Той ми вика, че нямал такава. Ъхъ… второ нарушение. Питам ги: „знаете ли, защо ви спрях”? Мълчат като водорасли. Соча им радара – „карате с 11610км/ч над допустимата скорост при извънградско… к’во пра’им”? Пак мълчат. Връщам чертежа и тихо добавям да пъхнат нещо в него. Най-сетне загряват и почват да си бърникат по джобовете. Оказва се, че не носели пари. Член на американския екипаж се сеща, че имал един късметлийски долар от правуйчо си, но категорично заявява, че няма да ми го даде, ако ще турско да станело. Офффф… за малко да си прецакам мечтата. Връщам се малко назад. Случайно си нося четири празни туби по 20л всяка. Ще им източа малко от нафтата, като нямат кинти. Готово. Пускам космонавтите да си ходят, а аз отивам да пласирам горивото. Румънците ми взеха книжката, аз пък бомбих янките. Щастлив съм… сънят ме прегръща с нежната си тигрова козина.
Мрачен, захлупен ден. Отново съм на пътя. Колегата новобранец глобява някакъв за тютюнопушене при поставен колан. Аз играя тракийска ръченица на един тип с Мерцедес. Тъкмо да започна с втория си танц(Еленино хоро) и от някъде изскочиха момчетата от специалните части. Прибраха ме за корупция. Някакъв пенсионер ме обвиняваше, че съм взел 11лв подкуп. Сетих се – оня глупак с рака. Седя си в ареста, а колегите ми носят пури, коняк и стриди в сос Льо Гранж. Имам телевизор и портативен климатик. Жената също не ме е забравила – пристигна с варена свинска глава, като вместо очи прасето имаше кюфтета, наредени едно зад друго като бисквитите Орео. На другия ден ме освободиха срещу гаранция от 5 и трийсе. Вкъщи съм. Рожбата ми се чуди, как да си снима устата направена на котешки гъз, а жената пак гледа филм при комшия. Чудя се, дали аз съм най-големия грешник в тая държава. Всъщност кой би отказал, да му падат по 50-100 лева на ден извънбюджетни. Искате ли да ви кажа кой…?! Никой. Разбира се моралистите побърканяци биха говорили за съвест… но съвестта за мен е смрадливо лайно в главата, а моите говна стоят в задника – всеки ден ги пускам в канала и не ме ебе за тях. Аз какво… да не съм като Ви-не-ту, да тръгна сам да се боря за справедливост в Китай. Презирам честните и принципни люде, техните малки колички, стеснителните им жени и децата им знаещи кой е Гълфстрийм. Според мен те са само балъци, ненамерили нишата от която да смучат плазми и шишчета. Корупцията носи наслада и удовлетворение в този гаден свят. Тя те кара да се чувстваш, като преуспял бизнесмен макар и на държавна работа.
Понеделник. Делото започва. Адвокатът ми е по-дебел и от мен, но съдията го бие с разлика – докато си стигне до стола изяде две курбан чорби и един бобър. Много съм притеснен. Моля се на Бог, да ме отърве. Страх. Питам се, защо аз?! Почти не чувам какво се говори в залата, толкова ми е зле. Приставът внася огромен сом в тава и го полага пред защитника ми. Съдията се мести между нас. Двамата лакомо поглъщат варената твар. Аз не мога дори да помисля за храна. Става 12 часа – време е за присъдата. Получих справедливост – пенсионерът беше осъден на пет години и два месеца затвор за хулиганство, но тъй като му оставаха само шест месеца живот, наказанието милостиво бе намалено на четири години. Щастието препускаше в мен, като стотици бодри мустанги. Зърнах болния цървул. Седеше прегърбен на скамейката, но на лицето му имаше лека усмивка. Раздразних се и отидох при него. Леко го ритнах – „какво се хилиш, бе боклук”? Той се изправи мъчно и ме прегърна. Дрезгаво прошепна в ухото ми: „след затвора отивам на онова, другото място… ще те чакам и теб… още на вратата, а там бъди сигурен, кой да ти помогне няма… няма”. Стана ми лошо и повърнах. Не можах да говоря с журналистите пред залата. Чугунен ужас напълни съществото ми. Какво щях да правя?! Стройните демони ме очакваха със своето безчовечно зло, зло толкова чисто, безкрайно и неподкупно…
Никола Крумов
