След гостуването си в България мексиканският писател Хуан
Пабло Вилялобос* обещава да напише писмо до Стоичков и след време го изпраща на българския си издател – “Жанет 45”. В контекста на 20-годишнината от мача България – Мексико и драматичната загуба на Мексико на Световното първенство по футбол в Бразилия, издателят го предостави за публикуване специално на “Дневник”. Преводът от испански е на Нева Мичева.
Поверително и съвършено лично писмо до многоуважаемия бивш играч от българския национален отбор по футбол, ФК “Барселона” и ЦСКА София, дебютирал някога в “Марица” (Пловдив), господин ХРИСТО СТОИЧКОВ, тук.
(с копие до почитаемия господин Президент на България, който и да е той в момента!)
(с копие до почитаемия Народ на България)
(с копие до почитаемата рецепционистка на “Оборище Резиденс” в София, толкова хубава и симпатична!)
(с копие до Посолството на Мексико в България, в случай че съществува!)
Скъпи Христо,
първо на първо трябва да те помоля за извинение, че се обръщам на “ти” към теб, който си същински Звяр и Паметник на Вселенския Футбол изобщо и на българския в частност. Аз съм само един смирен мексикански писател, който преди вече 23 години напусна футболните игрища поради тактически и технически съображения, както и поради недостиг на качество – бях откровено некадърен! И все пак се осмелявам да ти говоря на “ти”, защото нашите животи, скъпи Христо, твоят и моят, са навеки свързани от нещо, случило се на 5 юли 1994 г. в град Ийст Ръдърфорд, Ню Джърси в Съединените щати.
Ти къде беше във въпросния ден в 16 часа 36 минути и 14 секунди? Помниш ли? Вярно, това прилича на въпрос, който би ти задал някой съдия, за да разбере дали имаш правдоподобно алиби, но в нашия случай, драги Христо, както и да отговориш, няма значение. Защото аз знам къде беше: ти тъкмо влизаше в мексиканското наказателно поле, което, както и да го погледнеш, е същото като да нахлуеш в суверенната ни територия! Да си чувал текста на мексиканския химн? Не знаеш какви ужасни неща казва, че правим на чужденците, дръзнали да осквернят нашата земя. Казва още, че небето е дало на родината ни по един боец във всеки неин син!
Но да караме подред.
По онова време аз живеех в Мексико, бях на 21 години и следвах в университета. Ех, Христо, а какво гадже само имах – красавица на точно осемнайсет! Де да я познаваше, мисля, че щеше да ти хареса. Дребничка такава, но прекрасно сложена… макар че това няма нищо общо, я не ме разсейвай.
Онзи летен следобед, следобед на световно първенство по футбол, бяхме се събрали у нашите, за да отпразнуваме неминуемия и неподлежащ на съмнение триумф на мексиканския национален отбор над българския. Надойдоха сума хора: братята ми, братовчедите, чичовците, лелите, вуйчовците, вуйните, бабите, дядовците, приятелите и комшиите. Всеки донесе храна и напитки: такос, гуакамоле, карнитас, пръжки, текила, бира – някой път ще те поканя на гости, за да разбереш за какво ти говоря!
Историята до момента беше на наша страна: може би си спомняш какво се случи на осминафиналите на Световното през 1986 г. – какъв велик гол ви вкара Мануел Негрете! От друга страна, фактът, че най-красивият мексикански гол в историята се материализира в българската врата, съвсем не значи, че имаме нещо специално против Българския Народ. Чиста случайност – просто вратата се оказа на пътя на нашия отбор. Прочее, бяхме в приповдигнато настроение, твърдо убедени в победата, когато настъпи трийсет и шестата минута (и четиринайсетата секунда след нея) от първото полувреме и ти получи топката в нашето наказателно поле.
Тук ще се наложи да премина в подробен режим на разказ, за да предам последвалите четири съдбоносни секунди, така че най-сетне да разбереш причината за настоящето писмо:
– 36 минута и 13 секунда: нахлуваш на мексиканска територия – дядо Чон взема едно начо и го маже с гуакамоле;
– 36 минута и 14 секунда: получаваш топката – дядо вдига начото към устата си;
– 36 минута и 15 секунда: шутираш с Невиждана Ярост и продънваш мексиканската врата – дядо се задавя;
– 36 минута и 16 секунда: ти се радваш на гола – дядо умира от МИГНОВЕН РАЗРИВ НА СЪРЦЕТО.
Какво ти беше крив, Ицо, моят дядо? Какво толкова ти направи? Та ти дори не го познаваше. А той беше хубав човек, Ицо, приличен, работен, разправяше смешни вицове. Както сам ще се досетиш, докато се стигне до дузпите и НЕОБИЧАЙНАТА българска победа, ние вече ридаехме на погребението на дядо. Ти знаеш ли какво е да се плаче по две причини едновременно!?
Години наред, драги Христо, имахме зъб – тайно и ядно – на българските национали и на всичко, свързано с България. Добре че до Мексико не стигат кой знае колко вести за България.
После, както най-често става, времето покри с пелената на забравата смъртта на дядо и оня печален следобед (видя ли какво хубавичко ми се получи това изречение, а, Христо… аз понеже съм писател, това споменах ли ти го?). И тогава един ден, 19 години по-късно, направих като теб, само че в обратния ред: качих се на един самолет и навлязох в българска територия.
Когато родата ми научи за това пътуване, свика Генерално семейно събрание с цел планиране на Сериозни Мерки за санкционирането ти. “Мъст!” – викаше един братовчед, който отглежда кокошки. “Родина или смърт!” – повтаряше тате, който е ходил веднъж в Куба и й е научил лозунга. “Малко да се поизтезава!” – настояваше една от лелите ми, която е монахиня, но по необясними стечения на обстоятелствата никога не си е в манастира. Наложи се първо да отскочим за текила и бира, за да можем да стигнем до Всеобщо съгласие.
В крайна сметка, скъпи Христо, след два дни разисквания и трийсет и седем бутилки текила, решихме да ти простим. В замяна обаче държим да получим няколко дребни знака на добра воля, колкото да се убедим, че действително си се оттеглил от футбола и нямаш намерение да се появиш в Бразилия през 2014-а и да ни отстреляш с някой от твоите Шутове с Невиждана Ярост, дето толкова ги обичаш, с което да вземеш да довършиш баща ми, да речем.
Сега, ако обичаш, се съсредоточи в нашия списък с (неподлежащи на оспорване!) искания.
1. Един тон búlgaros (така викаме на онези гадинки, с които се прави киселото мляко);
2. Деветдесет и четири тишърта на ФК “Барселона” с автограф (семейството ми е доста голямо);
3. Две тениски на ЦСКА София с автограф (в Мексико не следим много-много българското първенство);
4. Две хиляди литра от онази така вкусна супа от кисело мляко, която правят по твоите земи;
5. Двеста златни мартеници.
Както забелязваш, скъпи Христо, нашата прошка ще ти излезе съвсем тънко. Такива сме си ние, добряци. Смятам да оставя това писмо в домашната ти пощенска кутия, като за целта се възползвам от пътешествието си до България. Надявам се да стигне до теб. Защото ако не го получиш и не изпълниш исканията ни, няма как да знаем, че не отговаряш, защото не си го получил. И ще решим, че ти е все едно за нас и всъщност не държиш да ти прощаваме. Което ще ни принуди да се наливаме с литри текила, за да ни мине огорчението.
Моля, приеми съответните благопожелания на цялото ми семейство. И хайде, хващай се за списъка!
Сърдечен поздрав,
Хуан Пабло Вилялобос
*Хуан Пабло Вилялобос (1973) е роден в Гуадалахара, Мексико, и е завършил маркетинг и испанска литература. Автор е на пътеписи, на литературна и кинокритика, както и на стотици пазарни проучвания. Изследвал е най-разнообразни въпроси, като ергономията на тоалетните, въздействието на авангардните течения върху творчеството на аржентинския писател Сесар Айра, гъвкавостта на тръбните системи за електрически инсталации, страничните ефекти на лекарствата против еректилни дисфункции или центробежността на латиноамериканската литература от първата половина на ХХ век.
След осемгодишен период в Барселона, от 2011-а живее в Сао Паулу със съпругата си и техните две мексикано-бразило-италиано-каталонски деца. Редовно сътрудничи на периодични издания и блогове в Мексико, Испания, Великобритания, САЩ, Бразилия и Колумбия.
Дебютната книга на Вилялобос “Пир в бърлогата” излезе в България преди година с логото на “Жанет 45”. През 2011 г. английското издание на романа е номинирано за престижната Guardian First Book Award, както и за Newton First Book Award на Панаира на книгата в Единбург. През 2012 г. текстът е изигран и на театрална сцена, а правата му са откупени за филмиране. През същата година излиза и втората книга на Вилялобос, отново в духа на мексиканския “немагически реализъм” “Ако живеехме на нормално място”.
dnevnik.bg
