Георги Н. Николов
Заглавието всъщност е девиз на Бирената партия у нас. Но с тези редове няма да бистрим политиката и да търсим нови симпатизанти. А да направим съпоставка между смисъла му и чествания всеки месец комерсиален празник свети Парастас. Той е сред най-тачените повече от четвърт век, с начало в демократичните промени през 1989 г. От тогава, та до днес, българските пенсионери са все в ролята на мърморковци. На дармоеди, сребролюбци и дърти печалбари, глозгащи цървула на демокрацията. Пенсиите все им изглеждат микроскопични. И не стигат за вила на Бахамите. За смяна на частния самолет с нов модел. За полет в космоса без обратно връщане и, което е вече прекалено – за лекарства и гурме диетата „лучец еж, водица пий!“ Много са възможностите за чревоугодие и разюздани удоволствия, щом в джоба ти не дрънкат само семки и бонбонки. Особено между минималния пенсионен размер от 157,44 лв. и тавана от 910 лв. Ако пък си ударил джакпота на социалната пенсия от 113 лв., мечтаната свобода те ръга в ребрата. Оставаш гол като сокол: без ток, вода, телефон и капка самочувствие, че си нещо повече от бостанско плашило. Но пък всички фирми, които са ти бъркали в джоба, колективно духат супата. Докато мигат с жални чиновнически очи. Ала на теб какво ти пука, щом още не си пукнал? Имаш само две отговорности пред обществото. В датата, когато се пада свети Парастас, облечен чисто и с китка на ревера да отскочиш, куцайки, до банката. Там, на километрична опашка, ще осъществиш социални контакти с безброй подобни бедняги. Ще си спомните отминалия живот, погубен в събирането на точки, запетайки и години за трудов стаж. Който, на прага на старостта и на нещо друго, ви е позволил да подсмърчате пред гишетата с готов списък какво ще си купите после. Е, някои стоки сигурно ще отпаднат, но политическите обещания с изтекъл срок на годност – никога. На етикета им пише: „Обещаното вечно се чака“ и… „Обещаното не е като даденото“. Това успокоява. И вечерта, когато вместо празнична пържола в чинията отново се мъдри бабиното ти хвърчило, разбираш: „Надеждата умира последна, ако не я изпреварим. Май няма значение кой ще е първи“. Българските пенсионери, парцаливи арабски шейхове на Балканите, имат пожизнен сертификат – да водят курсове по физическо и умствено оцеляване на младите поколения у нас. Защото, докато момците и девойките чакат свободно работно място, което да заемат, ще им поникне брада до пояс. Ще завъдят челяд в калния океан от демагогия, недоимък, наркомания, битова престъпност, улична агресия. А с първата пенсия идва и закъснялото разкаяние, че не са пробвали късмета си по света. Не са потърсили някъде из него кътче със спазвана законност, социално спокойствие, прилично заплащане и уважение към личното достойнство. Подобна стъпка не накърнява и обезценява обичта към родината. А тя, прочее, храни ли към нас любов?
Сигурно този въпрос са си задавали и призрачните обитатели на град Мизия – един от многото, удавени през 2014-та в жестоко наводнение. Днес, година след него, с отпуснатите държавни помощи, местните човеци могат да пият само по една гола вода. Която, оказва се, била негодна за консумация. Или да си построят наколни жилища, землянки и мезонети по околните дървета, неизсечени още от някой големец. За жилища по критериите на ХХІ в. всички колективно могат да забравят – не само в Мизия, а от Тимок до Черно море. Новото столетие още и хабер няма трайно да се засели у нас. Няма и защо да бърза. И така сме си добре, в първобитно-общинния строй…
Все пак, твърде избирателно, държавата прави опити да снася гърбави камилски яйца. Сред тях бе идеята за блокове за „социално слаби“ в престижен варненски квартал. После стана видно, че са предназначени за роми по програмата за интеграцията им в обществото. Търпението на варненци бе взривено и на общинска сесия там се разменяха шамари и матерни мръсноругателства. Грозната кавга бе срещу замазване на юридическото право кой има право на безплатно жилище и кой – не. Защо българите се загърбват институционално. Защо едни поданици на държавата биват съветвани да теглят летални банкови заеми, а други ще дойдат наготово. Веднага в националните медии нахлуха, яхнали метли, освирепели женици и странновати чичовци. Представители на неправителствени организации с фекален аромат. Качени на ринга на дърдоренето да бранят правата на малцинствата и да ги интегрират в нашето общество. Странно, но липсваше даже звук за турското, арменското, еврейското, гръцкото малцинства. Те изобщо нямат нужда от проскубаните, платени емисари на интеграцията. Инструктирани къде да дуят мускули и кому да размахват пръст. Една от лелите, в глупашкия си устрем, нарече и българите „малцинство“ и дори не си усети гафа. Но на подобни платени светци не се сърдим. Много са у нас, за жалост. Кому да се цупим по-напред?
Не можем да се сърдим и на статистиката за факти, които ни блъскат по темето. Преди всичко – знаят ли нашите правителства накъде избива етническият взрив? Според акад. Петър Иванов, директор на демографския институт, „в момента броят на циганите уж е около 300 000 души и намалявал с 14% за 10 години, което е абсолютно невярно. Ако е така би следвало всяка циганска майка да ражда най-много по едно дете. А ние добре знаем, че това не е така. В момента около 1 милион и 300-400 хиляди са цигани, 600-700 хиляди турци и около 4,5 милиона българи. Работата е там, че изчезва и българският език. Родените през 2014 г. деца са 60 000, това означава, че те са с 4500 по-малко от предходната година. Това е изключително тревожен коефициент на намаляване на бебетата. При тези новородени най-интересното е това, което всъщност се премълчава от властите какви са те. 2000 от тях са изоставени, 4000 са недоносени, има с аномалии и т.н.“ Веднага уточнявам, че никой не е против ромското, или каквито и да е малцинства. Но кога имащите власт ще вдигнат тревога за нашего брата? Защо българите практически нямат никакви права, за привилегии и дума не става? Защо с всякакви правителствени и държавно благословени начинания те биват изличавани от лицето на собствената си родина? Защо с тези си гнусни начинания партийни феодали противопоставят етноси, създават напрежение, провокират обществения мир?
Защото не могат да решат основните, гарантирани от Конституцията човешки права: на работа, здравеопазване, социално спокойствие, достойни старини. И се пързалят по подлото насъскване на човек срещу човека. На работещия – срещу пенсионера. На изповядващите една религия – срещу друга. На кретащия – срещу падналия в калта. На всеки – срещу всеки и всички. Докато ни докарат до граждански размирици, но те ще подпалят и дано, дано, дано – високомерния им политически задник. Защото, който сее ветрове, жъне бури. Враг на живеещите в България е собствената им политическа клика – алчна, безогледна, високомерна и нахална. Толкова е ясно, че просто няма накъде.
Все пак, в кацата с калта има и капка сладост. Лято е и Парламентът, понеже е във ваканция, не цвъка безумните си закони. Те не ни и трябват – още ползваме тоалетна хартия. Все пак има мъничка надежда да се оправим. Депутатите отмарят на екзотични океански дестинации и аз се обръщам към всички акули, октоподи и други злобни твари, щъкащи из дълбините: „Изяжте ги, бе, изяжте ги до шушка, че и ние да се почувстваме хора! Ще ви помним с добро и ако не друго, поне по един орден „Стара планина“ ще ви закачим…“ Така де, и без това президентът ги раздава на килограм …
