Свикнах с този човек. Той бе като светъл лъч надежда в живота ми. Лъчезарен, но строг и в същото време толкова човечен! Когато разбрах, че повече няма да го виждам сякаш нещо се скъса в мен, пречупи се и се разби на хиляди малки парченца, като изпусната на пода кристална ваза. С благия си поглед и спокойствието, с което изричаше всяка една дума ме караше да се чувствам жив. С нетърпение очаквах да го видя всеки ден, а когато това се случваше аз просто онемявах.
Защо събдата ни разделя с такива хора?! Защо?! На кому бе нужно да ми причинява всичко това и защо точно на мен! Питам аз и отговор не получавам. Гледам с надежда в телевизора, а той отново и отново не е там! Няма го вече, няма го милия и станал любим на всички човек с главно „Ч“!
Не знам как ще продължа от тук нататък! Животът ми вече няма да е същия! Господи, защо ми причиняваш това?! С какво съм го заслужил! Проклинам тези, които отнеха и малкото радост в иначе скучните и монотонни дни на незначителния ми жалък животец!
Няма го вече! Отиде си! Дано да е завинаги, защото няма да мога да преживея отново още една раздяла като тази!
Последно сбогом любими генерал Мутафчийски :):):)! До следващия вирус, до следващата пандемия!:):):)
Завинаги и искрено Ваш:
Емил Русанов, Великобритания, май 2020-та
:):):)
