За някои техниката е мит, но така ли е всъщност?
Снимка: БГНЕС
Фигура, скрита в сенките, те потупва по рамото и ти казва, че трябва да изоставиш стария си живот – това е клишето, което се разпространява за набирането на агенти за MI5 и MI6 в елитните университети във Великобритания. Но дали това е троп от шпионската фантастика на Джеймс Бонд, или наистина се случва?
Когато от VICE пишат имейл до MI5 и MI6, за да отговорят на този въпрос, шпионските агенции, разбира се, не разкриват тайната си политика за набиране на персонал. Но има различни отговори, които се разкриват след малко копаене.
В биографията си „Голямото нарушение: От строго секретно до максимална сигурност“, Ричард Томлинсън, който е работил като разузнавач в MI6, преди да бъде уволнен, разказва, че неговият учител на име Кристофър Пилчард го е поканил в агенцията, докато е учил авиационно инженерство в Кеймбридж в средата на 80-те години:
„Всеки колеж в Оксфорд, Кеймбридж, както и всеки водещ британски университет има „наблюдател на таланти“ като Пилчард, който симпатизира на MI6 и търси подходящи служители. По-голямата част от новобранците от MI6 идват по този начин от двата най-престижни университета във Великобритания”.
Днес MI6 включва раздел за разбиване на митове на своя уебсайт. А един от очевидните митове е, че „Вероятно е пълен със супер ярки възпитаници от най-добрите британски университети“.
Ани Машон посещава Кеймбридж от 1986 до 1989 г. През този период, споделя тя, MI5 има лоша репутация: доносници, като Сара Тисдал, бяха вкарани в затвора за изтичане на официални документи. Това се случва, когато организациите бяха почти невидими за света около себе си. Британското правителство е признало съществуването на MI6 едва през 1986 г., а MI5 беше юридически признат едва три години по-късно.
Машон учи класика и е активна в редица университетски общества. „Тогава дипломирането по класика от Оксбридж беше по същество безплатен пропуск в сърцето на британското общество“, казва тя.
Тя попада в MI5, но не чрез „класическото потупване по рамото на парти, докато отпива от чашата си с шери“, казва Машон, но потвърждава, че тази практика „определено се е случвала десетилетия“. Искайки да стане дипломат, тя кандидатства във Външно министерство, но получава писмо от Министерството на отбраната, в което й се казва, че може да имат други работни места, които биха й били интересни. „По дяволите, това е MI5“, извиква тя, четейки писмото в трапезарията си.
Следва интензивен процес за набиране на персонал, който продължава недна година. Организацията я моли да премине различни тестове. След тестовете идват месеци на „разработена проверка“, в които организацията разпитва четирима души за нейния произход. Тези четирима души тогава номинират четирима други, които също биват разпитвани.
„Имаше известни наблюдатели и набиращи персонал в Оксфорд и Кеймбридж“, казва Машон и повтаря, че практиката не е мит. „Поглеждайки назад и разговаряйки с други хора, осъзнавам, че те бяха крайно очевидни.“
Тя е чувала от приятели, че процедурата буквално включва потупване по рамото на социално събитие или може да е дискусия с преподавател, който да ви предложи за позиция. „Това, че някой отива в снобски, луксозен университет, както повечето хора биха го видели, не означава, че ще бъде пълен идиот.“
Дейвид Уолстенкрофт, който създава драмата „Призраци“ на BBC за MI5, си спомня от времето си в Кеймбридж през 80-те години, че е имало наставник, който вероятно е бил назначен от разузнавателната агенция. Той също се среща с хора в университета, които се „присъединяват към Министерството на външните работи, но не напълно“ или „се присъединяват се към Министерството на вътрешните работи, но не наистина“, добавяйки, че университетите далеч не са монопол над таланта, но те са полезни за разузнавателни агенции, които вероятно гледат на институциите като „чаши на Петри на възможностите“.
Университетът е удобна кошара, казва той: „всички са събрани на едно място и още не знаят какво правят“. Източник, който е бил на ръководна длъжност в GCHQ, потвърждава това, казвайки, че можете да включите младите хора, ако ги наемете рано и им дадете вълнуващи неща за вършене.
Сюзън Бранфорд учи съвременни езици в Оксфорд от 1985 до 1989 г. Още тогава има слух, че нейният наставник е бил вербовчик за MI6. Но докато тези преподаватели не умрат, те рядко се разкриват. След като завършва, тя кандидатства за Министерството на външните работи, но е отхвърлена. След това обаче получава писмо с молба да обмисли други възможности в чуждестранната служба.
Тя отива на интервю в бяла циментова сграда на Pall Mall. „Никога няма да забравя момента, в който влязох в тази сграда“, казва тя. „Никога досега не бях ходила по толкова дебел червен килим.“ (Доскоро, ако разкриехте цвета на килима в MI6, бихте нарушили Закона за официалните тайни.)
Бранфорд, чието име е променено, си спомня, че интервюиращите са направили някакво проучване за нейните родители. „Те искат да наемат служители от места, които познават“, казва тя. По-късно отказва възможността, уплашена от бъдещия живот, описан от интервюиращите.
Сега, когато MI5 и MI6 вече не пазят своето съществуване в тайна от обществеността, те могат да се рекламират открито. Машон си спомня една от първите реклами, появила се в The Independent в началото на 90-те години – обявата е била публична, но не разкривала, че се отнася за свободни работни места в MI5. Бившият й партньор Дейвид Шейлър започва да работи за MI5, след като отваря една от тези обяви. До края на десетилетието MI5 открито набира служители. Машон смята, че в един момент са получили 20 000 заявления, но са приели едва шест.
Тази прозрачност е съзнателно усилие от страна на разузнавателните агенции да отразят по-добре света, който обитават. Прословутият скандал „Кеймбридж Пет“, в който беше разкрито, че петима възпитаници на Кеймбридж работят за Съветския съюз – доказа, че старата техника на Оксбридж далеч не е съвършена. Това е също толкова вярно за GCHQ, казва бившият служител. „Бъдещето на организацията зависи от това разнообразие от умове“, казва той.
През последното десетилетие имаше усилия както от MI5, така и от MI6 за публично развенчаване на мита, че само кандидатите от Оксбридж трябва да кандидатстват. „Нямаме предпочитание дали нашите кандидати са завършили или не“, казват от MI5 на своя уебсайт. „Всяка общност от всяка част на Великобритания трябва да чувства, че притежава каквото е необходимо, независимо от техния произход или статус“, казва шефът на MI6 през 2017 г., обявявайки, че трябва да се използват потупвания по рамото за хора не в Оксбридж, а такива, които иначе не биха кандидатствали.
След седмица опити от страна на VICE MI5 все пак потвърждават, че са използвали техниката „потупване по рамото“ в миналото, но вече не го правят. „Нашият процес на набиране на дипломирани специалисти сега е много прозрачен“, казват те, „и ние редовно посещаваме кариерни панаири в университетите, за да рекламираме различните си предложения“.
Но Машон не мисли, че потупването по рамото някога ще изчезне; просто така работи британското заведение – макар че поне техниката вече не се използва само върху това, което Машон нарича „блед, слаб, мъжки“ кандидат.
„Мисля, че потупванията по рамото сега се случват във всяка сфера на живота“, казва Уолстенкрофт. „Мисля, че става дума за огромна ръка, която подслушва много хора.“
По публикацията работи: Нели Христова
dnes.bg
