Руският фашизъм през очите на 18-годишната Мария
Снимка Радио Свобода
Мария Вдовиченко през 2021 г. в школата за изучаване на музикалния инструмент бандура. По това време бъдещето изглежда светло и не е дошъл „руския свят“.
18-годишната Мария Вдовиченко от Мариупол разказа как руските окупатори са разрушили живота на семейството ѝ по време на пълномащабна инвазия. Тя даде интервю за YouTube канала на Олеся Бацман.
„Семейството ми живее в град Мариупол от много дълго време, като се започне от нашите прабаби. Там съм родена както аз, така и сестра ми, която сега е на 13 години. Имахме дружелюбно, любящо и добро семейство“, започва разказа си Мария.
По време на руското нашествие тя е в 11-и клас и е председател на училището, в което учи. Има много планове за бъдещето си. Момичето свири на бандура, а майка ѝ шиела украински народни рокли.
Първият ден на голямата война в Мариупол
Маша споделя спомените си за първия ден на пълномащабната война. В онази нощ майката на момичето не можела да спи, готвела в кухнята (живеели в двустаен апартамент на третия етаж) и чула първите експлозии в града. Семейството започнало да звъни на свои познати и да ги пита как са, какво се случва.
„В града цареше объркване, никой не спеше тази нощ. В Мариупол още в 4 часа сутринта видяхме първата горяща къща и първия загинал човек. И новината се разпространи много бързо, всички бяхме в паника. Разбираемо е, че беше трудно, почти невъзможно, да се напусне градът в първите минути. През първия ден Мариупол беше затворен за известен период. Баща ми се опита да зареди колата си на бензиностанция в покрайнините, до изхода за Мангуш. А украинските военни вече бяха там, затваряха града, защото беше опасно да се кара във всички посоки. Затова родителите ми решиха да останат в града“, разказва Вдовиченко.
От самото начало на войната в Мариупол цари хаос, всичко е изкупено, комуникациите са прекъснати, електричеството също, а на 4-5-ия ден вече няма и вода. Именно тогава стана ясно, че всичко е много сериозно, казва Мария.
„Имаше ситуации, в които съседите се караха кой пръв ще сложи кофа под покривната водосточна тръба, защото всички бяхме много уплашени и не знаехме какво да очакваме“, спомня си тя.
Животът в скривалището – самоубийства, агресия, трупове и липса на елементарни условия
На 2 март 2022 г. снаряд удря петия етаж и взривната вълна се разпространява из цялия блок. В апартамента на семейство Вдовиченко падат полилеите, парчета от тавана и всички прозорци и витрини в апартаменти са счупени. Сестрата на Мария е блъсната от ударната вълна към стената и си удря врата, майка ѝ се изплашила до смърт. Бащата се държал хладнокръвно и призовал всички да си съберат нещата и да напуснат дома, защото е опасно да останат там. В началото съседите им не искали да ги пуснат в импровизираното убежище в мазето, но бащата действал решително.
„В мазето бяхме 23-25 души, имаше и малки деца… Имаше само едно одеяло за едно семейство, физически нямаше място за повече“, спомня си тези ужаси Вдовиченко.
В един момент, когато обстрелът на града утихнал, баща ѝ и Мария решили да се качат в апартамента и да вземат хранителни запаси и необходимите топли дрехи. В този момент започнал обстрелът. Бащата прикрил дъщеря си:
„Изпаднах в паника, опитах се да стана. Не разбирах какво се случва, какво прави баща ми и така нататък. Надигнах се и виждам как една позната съседка, с която общувахме, бяга. Удари я парче нагорещен метал.“
По-късно имало и втори „удар“ по блока. От апартамента на семейство Вдовиченко не останало нищо.
Маша казва, че ясно си спомня нощта, в която майка ѝ едва не умира. Когато момичето се събудило, видяло огромните очи на баща си, изпълнени със страх и отчаяние. Той правел изкуствено дишане и сърдечен масаж на майка ѝ.
„Когато вече усещах, че ръката на майка ми става студена, разбрах какво прави той. Осъзнах, че губя мама. Татко правеше нещо, а тя не реагираше по никакъв начин… В този момент светът напълно изчезна за мен… Татко извършваше тази реанимация много дълго време, упорито, докато тя се събуди. И никой от другите около нас не попита какво се случва, как да помогне“, разказва Маша.
След това майката получила още един пристъп и на 15-и март 2022 г. баща ѝ започнал сериозно да се замисля как да напусне града. Вече нямали нормална храна, а котката ядяла само трохи. Всички били постоянно гладни. Една кутия консервиран хляб разреждали с вода и това било всичко за цялото семейство за един ден.
„В подземието имаше агресия. Имаше момент, в който съседите искаха да убият нашия котарак – той им пречеше. Имаше момент, в който нападнаха едно семейство с малко дете: защо детето плачело през нощта когато избухват бомбите. Имаше моменти, в който всички просто губеха самообладание и започваха да крещят… Имаше и самоубийства. Възрастни мъже не можаха да издържат на всичко това… В помещенията нямаше тоалетни – само навън или в торба… Беше много трудно. Лична хигиена беше невъзможно да се поддържа… Вече нямаше вода… Ръцете и лицето ми бяха черни от сажди“, разказва 18-годишното момиче.
Но имаше и моменти на сплотеност, разбира се, продължава Мария: Пееха украински песни, четяха молитви на глас, но беше много трудно.
„В един момент пожелах на семейството си бърза смърт… Когато бях в това мазе и знаех, че на няколко метра зад стената вече лежат трупове, на практика бях също толкова мъртва, бях наясно с това“.
Според нея в мазето имало случаи на самоубийства, дори мъжете не издържали. Цветните лехи, детските площадки, пясъчниците до мазето – всичко се превърнало в гробище. Имало случаи, когато телата на хората лежали точно пред входа, покрити с каквото дойде, за да не ги влачат животните.
„Беше страшно да гледам как куче дърпа с устя нечия ръка, и то нечия съвсем малка ръка“, казва Маша.
Майката на момичето имала сърдечно заболяване и в един момент започнала да се сбогува със семейството си, не вярвала, че ще оцелее. Казала, че ги обича, помолила съпруга си да изведе децата от града, уверявайки ги, че всичко ще бъде наред.
„Не можехме да я оставим да си отиде, не искахме да пуснем дори котката си, защото сме семейство“, казва Мария.
Как семейство Вдовиченко се измъкна от Мариупол
На 17 март сутринта бащата решава да напусне града. За щастие колата запалва. Искали да спрат в Мангуш, но не ги пуснали, защото навсякъде имало контролно-пропускателни пунктове на руските сепаратисти от „ДНР“. Един от окупаторите им показал къде да отидат, защото иначе щели да ги застрелят. Така семейството се озовало в Нова Ялта, където една жена им предоставила изоставено жилище, макар и без прозорци. Но за тях кладенецът в двора бил голямата радост, защото за първи път от много време насам можели да се изкъпят.
Семейството на Маша нямало пари или нещо ценно, само баща ѝ случайно имал 200 гривни. С тях по време на окупацията можели да си купят само два хляба.
Всички, които влизали в селото, били щателно проверявани от окупаторите, а единственият изход бил филтрационният лагер.
Филтрационният лагер
Семейството решило да премине през филтрационния лагер и да се спаси окупацията, но това се оказало много трудно. Седели в колата два дни, а излизането от нея се смятало за провокация. Не можели дори да отидат до тоалетната.
„Беше много трудно да се издържи всичко това психически и беше много унизително. Не знаеш какво те чака, знаеш само че отиваш право в ръцете на окупаторите“, казва Вдовиченко.
Във филтрационния лагер хората били просто парче месо за окупаторите, спомня си Маша. Баща ѝ бил жестоко пребит там, а зрението и здравето му започнали да се влошават. Били го просто, защото телефонът му би празен. Момичето разказва, че баща ѝ изтрил всичко от смартфона си, защото там имало контакти на много познати с проукраински позиции, имало много семейни снимки в украински костюми и със знамена.
По думите на момичето процедурата по филтриране е била унижение за нея, защото обискът е бил извършен от мъж и тя е била съблечена гола. Майка ѝ не е била филтрирана, защото не е можела да се движи изобщо. Баща ѝ е бил жестоко пребит от окупаторите и се е разболял по пътя, но целта им била да стигнат до Запорожие.
Преместване в Запорожие, заминаване в чужбина
„Минахме през 27 руски контролно-пропускателни пункта, където цареше пълен хаос. Няколко пъти се опитаха да мобилизират баща ми, за да се присъедини към техните войски. Той им каза, че не се чувства добре, че жена му е болна. Когато видяхме украинското знаме, татко започна много да се страхува, помисли, че това е някаква провокация“, спомня си Мария.
Но от отношението веднага стана ясно, че това са украинци. На семейството помогнали да си почисти малко колата и скоро полицаи и доброволци ги отвели в Запорожие, където най-накрая успели да се нахранят и да се измият нормално, „просто да се почувстват хора“, както казва Маша.
Бащата на Мария не е приет в болницата в Запорожие, изпратен е в Днепър, където се надява да започне лечение след жестоките побоища от страна на окупаторите във филтрационния лагер. Но всичко било „задръстено“ от ранени, затова семейството взело решение да обикаля от един град в друг и да търси медицинска помощ.
„Състоянието на баща ми, за съжаление, започна да се влошава. Опитахме се да намерим и лекарства, и лекари на различни места“, разказва момичето.
Мария обяснява, че за кратко заминали в чужбина, но не могли да останат, защото нямали пари. Състоянието на майката ѝ още се влошило, а баща ѝ ослепял.
Смъртта на бащата на Мария
След това се връщат в Украйна, където ги очаква нов удар – смъртта на бащата на семейството.
„Той каза, че е добре, обеща, че винаги ще бъде до мен, увери ме. Може би ми беше трудно да кажа, че го обичам. Веднъж в Мариупол не ми беше удобно да взема ръката му и сега много съжалявам за това. Сърцето на татко просто не можа да го понесе и това беше голям удар за мен. Сякаш беше разкъсан на парчета“, с болка си спомня Маша.
Как живее семейството сега
Мария не казва населеното място в Украйна, където живеят сега. Наели са жилище. Състоянието на 40-годишната майка на двете деца се е влошило много сериозно сред всички тези събития, тя изпитва ужасни неврологични болки, има припадъци и постоянни паник атаки.
„Тя (майката) не усеща краката си, не може да ходи, не може да се обслужва сама. И понякога я е страх да говори за това. Всеки ден тя говори с нас така, сякаш е последният й“, казва Мария.
Момичено трябва да работи, но няма висше образование, току-що е завършила училище. Маша споделя, че е много разстроена заради Мариупол, затова се събужда нощем с кошмари и собствените си писъци:
„Сънувам Мариупол, живия Мариупол, в който има нормална пролет, в който всичко е както трябва, в който баба ми все още е жива“.
Момичето разказва и за психологическото състояние на 13-годишната си сестра:
„Тя има пристъпи на епилепсия. Тя е затворена. Единственото, което я спасява, е рисуването, макар че в рисунките ѝ има много кръв.“
