Георги Н. Николов – автоинтервю
Роден съм на 29.01.1956 г. в Бургас. Завърших българска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ – Велико Търново. Дълги години работих като журналист в Бургас. От 2007 г. живея в Търново. Печатал съм в почти всички литературни издания у нас. Занимавам се с литературна история и критика. Автор съм на сборника „Пътища“ – за наши ранни маринисти и за български автори в чужбина до 50-те г. на ХХ в., на сборника „Творци и време“ и електронните книги „Морето в българската периодика XIX–XX век“, „Сини далнини”, „Литературна диаспора”, „Български пера в чужбина. Пътеписи. Морски блянове”. Радетел съм на идеята за Национален музей на българската емиграция и на откраднатата вече идея за Център на българската книга по света. Член съм на Съюза на българските писатели и на Българската академия на науките и изкуствата (БАНИ). По характер – песимистичен оптимист…
Живо-здраво, приятелю, започва новият ден! Очакваш ли да те изненада с нещо и с какво?
Питаш ме само да се намираме на приказка. Знаеш, че от години съм безработен. Това носи куха сивота и празни очаквания. Лъжливи обещания, че нещо ще се промени. Монотонното битуване се разчупва с посещения в Бюрото по труда и водените там закачливи диалози: „Обявиха ли фирмите места? Не, ама ако случайно си намерите нещо, съобщете да ви зачеркнем от списъците на чакащите“. После вкъщи, пред компютъра…
Това обижда ли те? Или те озлобява?..
Нито едното, нито другото. Но и не ме примирява с официалната демагогия, на практика убиваща редовия нашенец. Упрекван най-сериозно, че например руши темелите на здравната реформа, щом яде сланина, пие ракия и пуши. И други подобни нелепости, квартален сюрреализъм. Жалък управленски трик: щом не можеш да изпълниш предизборните обещания и си го докарал до просешка тояга (съмнява ли се още някой в официалната статистика?), започваш да се цупиш на собствения си народ. Защо? С какво ти е виновен, че иска хляб, спокойствие и бъдеще на децата? Ще припомня Вапцаров, без да визирам конкретни особи: „Народ е това! А някой нахакан келеш си мисли, че може сърцето му в шепа да хване.” За жалост, много са овластените тунеядци, късащи дрипавите му меса.
Думи, думи, думи. И песен за глухи политици. Бъди искрен – ако има прераждане, сред коя друга нация искаш да си?
Пак сред моята… с тъгите и песните на България. Омерзен чувам платени наглеци как тръбят, че сме страхливи и несговорчиви. Че не можем сами да си оправим хала и и се оглеждаме друг да го стори. Чакай! Ти какво си направил за страната си, че я хулиш? С какво си доказал това право? Проливал ли си кръв да е цяла и независима? Или си строил приют за бедни? А може би – болница за социално слаби? Родината ни е чудесна, жизнена, многострадална. Народът – рядко трудолюбив, дружелюбен, всеопрощаващ. Младежите – безценно богатство, с което да се гордеем. Вярно, намираме се в тежък исторически етап, но със скептицизъм не ще го надмогнем. А с увереност, че това ще стане, независимо от всичко, което сега търпим. И с ясното разбиране, че не политиците олицетворяват нашата родина, а хората от социалната низина. Именно те, ако не дай Боже, стане някакъв страшен катаклизъм, ще бъдат по местата си. Сплотени, с цената на всичко. Докато управленските велможи офейкват зад граница към имотите си в чужбина и тлъстите банкови сметки. Нека припомня и Кенеди: „…Не питай, какво може родината ти да направи за теб, а питай, какво можеш да направиш ти за родината си“.
А ти полезен ли си й с нещо?
Да… Преди всичко, защото познавам истинската й цена и я обичам. На времето поплавах с корабите на „Океански риболов“: Леруик и Шетландските острови, Уолфиш бей, бях и в Скандинавия. Жалко, че никога няма да видя отново тези места. Но, да не се отплесвам – помня как боли копнежът да се върнеш. Да се разходиш по познати улици и да видиш милите лица на близките. Нейсе… Полезен съм, че не хленча и не унивам. Не преставам да си търся работа. „Занимание“ на много пишещи братя – членове на творчески съюзи и научни форуми. Захвърлени в безизходицата там, където живеят. Бях вестникопродавец, общ работник, охранител и каквото ти падне. Знам нищетата да си работещ бедняга. Как трудовото законодателство е само къс хартия, а търсенето на права и достойнство – наивна глупост. Но съм оптимист, че щом всяко прекалено нещо е вредно, социалната депресия у нас ще се взриви. Колкото да не е за вярване, колкото и някому по върховете да не му се иска. Надявам се, че донякъде съм полезен и с писане.
Чете ли ти някой драсканиците? И купи ли ти за благодарност поне една вафла?
Ако всичко върви по мед и масло, ще дочакам 118 лв. пенсия за старост. Тогава ще се черпя с вафли. А дали ме четат? Политическите памфлети – може би. Защото са откровени и са обществено достояние. Публикувам ги на разни места, включително в българската диаспора. Литературната ни история пък разкрива удивителни неща: за забравени автори, пребивавали и работили на Хавай още в началото на миналия век, пребродили Япония, стъпили в сърцето на Африка, доста преди Алеко писали за Ниагарския водопад и т.н. Изследователският дух на българина е невероятен. Ще припомня калофереца Христо Сариев, посетил като моряк Индия, Китай, Хаити някъде около 1858 г. Като старши матрос и боцман превозвал и пътници край Филаделфия. Смята се, че той е първият нашенец, стъпил в Южнa Америка. Имена и подвизи, които трябва да се присъединят към националната памет. Четат се тези работи. Доказват самочувствието ни на хора, равнопоставени с останалите във време, трудно за нас. Нека и потомците ги знаят, макар вече като граждани на света.
Такива са всъщност сънародниците ни, устремили се в различни посоки особено след 1989 г. За тях какво мислиш?
Те съградиха една друга България, пръсната по географската карта на света. Успешно интегрирани сред местните люде, но не и претопени. Със собствен бизнес и духовност. Повтарям се от друг текст, но изпращащи между 2 и 3 млрд. евро у нас ежегодно. Неоценима помощ за близките във всяко отношение. Пак те строят нови училища, вече има и ТВ, нови църкви, издават вестници, поддържат радиопредавания. Пазят българското по вътрешна убеденост, без да чакат похвали и награди. Старата родина може само да се гордее с тях. И все по-често лукаво ги кани да се върнат обратно. Защо? От носталгия? С модерните средства на комуникация тя е отдавна лечима. Всъщност, „официална“ България иска само парите им. А не уменията им, патриотизма им, безкористното им желание да помагат с идеи и опит, където могат. Емиграцията е проблем за страната, но и вид спасение за предприемчивите и кадърните. Можем ли да упрекваме някого, че не иска да пропилее живота си в очакване да се сбъднат празни обещания? Че зад граница е намерил дом, признание за професионалните си качества, а пред децата му блести добро, смислено бъдеще? Че е уважаван в обществото и диаспората? Хвала на такива полезни нашенци! Нека стават все повече и повече…
От много приказки ми наду главата. Идват празници. Ще си пожелаеш ли нещо? И как ще ги отбележиш?
Писах на дядо Коледа да не ми носи нищо, освен добри приятели – с жена ми сме здрави и се обичаме, това ни стига. Ако някога спечеля пари, ще се разпишем и като официално семейство. Сега нейната заплата и пенсията на престарялата ми майка отиват да се храним и за битовите сметки. Ще седнем на домашна баница и чаша вино. Щастливи, че ни има и сме заедно, че кътаме надежди. През януари чуквам шейсет години. Отсега се надявам след още шейсет да издам поредната си книга. Може тогава да е безплатно. А на България искаш ли да пожелаеш нещо? Сподоби я, Господи, с безброй българофили по ум и сърце…
