Казвам се Пламена и вече съм на 30 години. Живея в София отдавна, иначе съм родена в Кюстендил. Работя в голяма фирма като счетоводителка. Ежедневието ми е задръстено с досадни сметки и повърхностно общуване с плоските колеги. Сама съм – нямам мъж, нито приятел. То как и да имам, като всички около мен са някакви смешковци. Единият нямал пари, другият непрекъснато е депресиран, третият не го пуска майка му... Днешните мъже само хленчат, клюкарстват, а чувството им за хумор е сведено до жалко злорадстване над нечии проблеми. Днес типичният представител на силния пол е
вечно объркан плазмодии, без джентълменски дух, несигурен до пръсване, с евтина(гумена) бира на масата, затънал в самосъжаление и вътрешна тъпота. Не съм претенциозна или надута, не съм и кой знае каква красавица, но съм стегната, слаба, симпатична, имам нещо в главата и искам нормален и решителен човек до себе си. Естествено, че съм самотна и обезсърчена… как пък не се намери и един що годе приличен мъж за мен – да се грижа за него и да го обичам, поне един който да обича и мен. Понякога се обаждам на комшията от долу… готвя му нещо, пием малко водка, приказваме несъществени неща, а после правим секс – пет минути гледам тавана, като тихичко стена, да не му разваля удоволствието. Не че съм нещо фригидна – правила съм му всичко, но така и не мога да се възбудя до полуда, както пише в дебелите книги. Правех го само за да не изглеждам идиотка пред себе си – с поне едно нещо да бъда полезна някому.
Единственото ми удоволствие, освен книгите, е да покарам колелото си след работа. Така се чувствам свободна, отхвърляйки безсмислието на изтеклия ден. В квартала направиха няколко не лоши алеи, но на едната редовно спираше черно БМВ, оставяйки съвсем тясно място за преминаване. Бях решила да се разправя със собственика, такъв скандал ще му спретна, че да се чуди, добра идея ли е било да се ражда. Днес ми е много криво. На работа ме ядосаха и се усещам някак отчаяна. Чудех се дали да изляза с колелото. Не ми пукаше, бях толкова празна. Исках само да се свия на дивана и да плача, но така и така ще го направя, по-добре да покарам малко. Излязох на улицата. Стигнах велоалеята, когато видях автоталибанът да човърка нещо по колата си, отново спряна напреки. Бях бясна. Подпрях велосипеда на едно дърво и се развиках на глупака: „абе господине, вие може ли да сте толкова прост, да паркирате тук”. Тоя се обърна и ме погледна озадачено. „Какво ме гледаш, мухльо… разкарай си бараката, да не ти надупча шибаните гуми”. Тоя пак мълчи. Изглеждаше привлекателен, а това ме разяри още повече. Тъкмо да продължа с хулите, цървулът ме дръпна към себе си, навря ръката ми някъде около топлия двигател и каза с чугунения си глас: „дръж здраво тука”. Откачих от наглостта му – аз му правя забележка, а той ме кара да му ремонтирам колата. Обикаляше около мен и сръчно нагласяше някави неща. „Дръпни се” – сега вече ме и командва, врях от възмущение. Седна зад волана и запали. После излезе доволно усмихнат. Сега щях да го разкатая, толкова бях набрала – „абе боклук ненормален…” прекъсна ме казвайки: „момиче, имаш кръв по задника”. Изпървом не разбрах какво ми говори – как кръв, как задник?! После се усетих… беше ми дошло предсрочно – гащите и светлият ми клин бяха мокри. Потънах. Толкова ме беше срам, сама насред квартала… оцапана… Мъжът направи нещо неочаквано – съблече черната си риза и я завърза около кръста ми, така че дупето ми да не се вижда. Сетне каза: „ще дойда да те взема от тук, след точно17 дни в осем”. Качи се на БМВ-то и отпраши. Стоях и не знаех какво да правя и мисля. Взех колелото и се прибрах вкъщи с очевидната задача да плача, но не ми се получи.
На следващия ден едвам изкарах на работа. Мислех само за него. Несъзнателно(или обратното) бях сметнала, на коя дата се падаше обявената ми среща. И защо след седемнайсет дни – къде щеше да ходи, какво ще прави или просто си играе с мен!? Естествено че нямаше да отида, за какъв се мисли тоя, за принцът на автоталибаните ли? И аз имам кола , но не паркирам, като румънски тираджия в морски курорт. Изобщо няма да му се връзвам на номерата и без това ми прилича на грубиян. Да, има и такива мъже – мислят само за алкохол, мачове и коя да завлекат в кревата си. И какво му е хубавото, да се напиеш като глиган, да се смееш на простотиите на приятелите си, а после да правиш секс с непозната?! Днес е неделя. Остават девет дни. Прилегнала съм на дивана и чета новата книга на Никола Крумов – „Тютюнопушене за новородени или няколко полезни метода как бебето ви да обикне цигарите”. Изведнъж се сепнах… по дяволите… нямаше какво да облека. Скочих в едни дънки и право в мола. Голямо обикаляне падна, но все пак си избрах прекрасна светло синя рокля. „Колко струва”? „700 лева”. Аа не, никой мъж не заслужава толкова. Преоблякох се и слязох до паркинга. Запалих, но не потеглих – вряла паника шуртеше в главата ми – ами ако не ме хареса в ежедневните ми дрехи, нямаше да ходя, но ако отидех… какво да правя мамка му. Погледнах се в огледалото – там имаше едно момиче, на което най-добрите години отминават, без да е имало нищо. Втурнах се обратно към магазина и купих роклята.
Днес е денят. Обадих се на работа, че съм болна. Изкъпах се… два пъти, а щях да го направя и преди да изляза. Огледах се много внимателно за някой останал косъм. После си направих кафе и седнах в кухнята. Нетърпението с което чакаш нещо хубаво, е завладяващо. Друга работа е да се надяваш на нещо, което не знаеш дали изобщо ще стане. Изпитах силно самосъжаление, че толкова разчитам на тази среща, че нямам друго, към което да се обърна. Отидох в спалнята и се разплаках на любимото си място от леглото. Нямаше да ходя. Плачех, а слузестата мъка тихичко се къташе в мен. Изведнъж се стреснах – на какво щяха да приличат очите ми, а кожата ми!? Ама нали нямаше да изляза?! Бързо си измих лицето. Погледнах се в огледалото и там очаквано се появи някаква рошава видра с червени очи. Реших да си легна и без това снощи изобщо не можах да заспя. Събудих се. Обикновено мързеливо се протягам към телефона да видя часа. Този път скочих. Оставаха два часа. Изядох няколко бисквити насила – всичко ми беше на топка. Банята, зъби, уши, нос, гурели, последен поглед отдолу с малкото огледалце. Един час. Грим не ползвам само малко спирала. Обличам се. По навик винаги обувам бикините си последни. Слагам червените. Не – твърде предизвикателно, белите – хм… демоде, черните – имат бримка, зелените, жълтите… Господи, глупачке, кой ще ти гледа гащите… ще гръмна, а нещо упорито звъни. Бясна съм и се потя… алармата… осем без десет… ужас… грабнах си чантата, черната му риза и изфучах навън. Леко спънато се нося към мястото на срещата. Гледам, че наблизо има пейка и сядам. Нещо не е наред… чувствам се странно… мамка му, в суматохата забравих да си обуя каквито и да е гащички… пламтя от възмущение. Осем и пет. Сигурно няма да дойде. Осем и осем. Боже, каква тъпачка съм, да чакам някакъв непознат. Осем и шестнайсет. Не мога да повярвам, че се случва точно на мен – искал е да ме изпързаля за урок, да ме унижи, за дето му се развиках. Осем и двайсет и три. Болката ме стиска, малките ми дробове са пълни с ръждясали стружки, огорчението от лъжата и напомнянето за безсмисленото ми съществуване премахват всички полепнали на дъното остатъци от надежда. Искам само да изчезна, да се потуля на някое далечно място с книгите си. Да не виждам хора. Ненавиждам ги, с най-чистата и искрена омраза на която съм способна.
Той дойде. Излезе от колата, носейки някакъв бурен. Не можах да повярвам. Каза „на” и ми връчи растението. Бил Тодор. Чудех се дали да го ритна в топките с все сила или брутално да го прегърна. Знаеше ли изобщо какво ми бе причинил?! Качихме се в автомобила и потеглихме. Попита обичам ли котки. Отвърнах „да”, а си помислих „кое момиче не харесва котки, глупако”. Пътувахме в мълчание. Рекох му троснато, има ли нещо против да спре да пуши. Той рече „не” и продължи да дими. Пристигнахме в зоологическата градина – много оригинално няма що. Изкара лекарска чанта. Разясни ми, че бил ветеринар и днес тигрицата Атанаска щяла да ражда. Повлече ме за ръка в някакви помещения. В специална стая бяха положили бременното животно. Беше упоена, заради възникнали усложнения. „Иди да я погалиш”. Не смеех. Двамата асистенти и анестезиологът бяха заети със свои си работи. „Ела, няма страшно… тя знае, че си добра” ми каза Тодор и уверено ме приближи до огромната котка. Първо плахо я пипнах по ребрата, а после я гушнах почти цялата. Миришеше ужасно, но беше толкова топла и мекичка, а под козината и лесно се напипваха твърдите и мускули. Почти със сила ме откъсна от нея – раждането трябваше да започне. Не беше приятна гледка, но си заслужаваше. Тодор бъркаше в нея и псуваше, а другите нервно го обикаляха. Накрая извади две писукащи наклепани тигърчета и заши умело майката. Не знам как тя се е чувствала, но аз изпитах силна благодарност към този човек. Веднага ги кръстиха – мъжкото ще се казва Пламен на мен, а женското Димитричка на тъщата на единия гледач. Тодор се изкъпа, а после ме заведе на пейка. Там изкара ледена бутилка джин и тоник. Говорихме и много се смяхме – нямаше клетка в мен която да не е щастлива… чувствах се девствена и нова с този мъж. Призори отидохме да видим тигрите. Атанаска кърмеше вече будна. Когато кажех нещо, уморената майка местеше погледа си от рожбите си към мен – тя ме беше познала. На връщане мълчахме в колата. Знаех какво става и едвам се сдържах да не псувам по червените светофари. Хората пътуваха към досадните си служби, а аз не се побирах в щастието си. Спряхме пред блока и едновременно излязохме от колата. Цялата треперех, всякаква реч беше изчезнала от ума ми. Влязохме в асансьора, а възбудата пържеше тялото ми. Там ме целуна… съществото ми обезумя, пръстите му бяха в мен. Не можех да отключа вратата, но той се намеси хладнокръвно и отвори. Нямаше любовна игра – само ме подпря на стената в коридора, заметна роклята ми и влезе…………………………………………………….. нищото се превърна в светлина, светлината в огън, огънят в слънце, слънцето в супернова, а тя в безгранична вселена. Последната ми мисъл беше – имаше защо да се родя, а сетне оргазмът ме блъсна с неизчислимата си гравитация за първи път.
Лежа си на шезлонга в Ахтопол. Плажът е мек, а бризът небрежен. Бременна съм в петия месец. Не мога да спра да го гледам… Тошко весело крачи към мен с цаца и три наливни бири – за мен, за него и една резервна(която невинно е изпил до половината). Ами ако не бях рискувала… свирепа паника, гърч, доповръща ми се… сега щях да си стоя сама в панелката и да гледам телевизия. Няколко сълзи паднаха по хавлията, той избърса очите ми и каза: „и аз те обичам, Пламено”.
Никола Крумов
