Много отдавна родителите
ми се разделиха. Бях на 15, когато дъртият се ожени повторно. Аз живеех с него, а кака с майка. Така към двама ни се присъединиха леля Бонка и дъщеря и Никол. Отначало с новата ми сестра често се карахме – тя ми пипаше лаптопа, а аз си търках члена по възглавницата и. Постепенно обаче се помирихме и започнахме да се сношаваме. Бяхме влюбени, но тя ми изневери с татко – хванах ги в клозета да играят на „боклук и прахосмукачка”. Отмъстих му като преспах с леля Бонка, а тя го прецака, отдавайки се на баща му дядо Пенчо. Накрая се оказа, че старецът бил първият на Никол и един от многото на снаха си. Сега и двете са бременни с тризнаци, най-вероятно мои чичовци, дядовци или каквито там ми се падат. Децата се родиха, завърших училище трудно, записах се в университет и го изкарах с не малко рушвети. Усещах, че съм некадърник, но това нямаше значение – днес е важно, само да имаш самочувствие.
Сякаш работата на чиновник в Еврокомисията е създадена точно за мен – лентяйствам целодневно, получавам много пари и не ме ебе за нищо. Квартирата ми в Брюксел е просторна и редовно почиствана, служебното Пежо също. Ризи, костюми, нафта, ток, развлечения – всичко плаща европейският избирател. Не вярвам, че на човек може да му се случи нещо по-хубаво – заплатата ми е висока, трудът ми несъществен, пътуванията и облагите са много. Всъщност не харча прекалено – майка ми праща сланина и ракия от България, а тук си купувам само хляб. Кътам всичките си парички, щото знам, че купонът няма да е вечен. Не излизам, пуша от цигарите на другите, нямам разходи, които не са обезпечени от централата. Въртя дребна търговийка с лаптопи – всеки месец казвам, че ми се е счупил компа и бюрократите ми зачисляват нов последен модел. Стария го пращам у нас за продажба. Откакто съм тук секс правя рядко и то с по-непретенциозни колежки, дето не трябва да ги черпя. Един път излизах на заведение с останалите – бирата 8 евро, демек 16 лева… смятай. Поръчах си пържени картофи без сирене и един чай. Забравих да се представя – казвам се Петко.
На времето баща ми беше строителен предприемач, но пропиля парите си по курви и хазарт, а останалите профука. Фалира, оставяйки цяла кооперация незавършена( добре поне, че взе парите на хората и „забрави” да плати на работниците). Последното което направи дъртият, беше да ме уреди с някаква държавна службичка. Изкара дебели връзки, а сетне умря. Така ме пратиха в Брюксел с партийна помощ. Сложиха ме на едно бюро, зачислиха ми преводач(щото нямам идея от английски) и ме оставиха блажено да бездействам. Постепенно се вписах в колектива, осъзнавайки, че тук всякой, нищо не върши. Колегите изглеждаха съсредоточени на работните си места, но всъщност гледаха порно или отглеждаха свини във Фейсбук. От време на време някой ставаше забързано, отиваше до принтера и се преструваше, че разглежда важен документ. Обядвахме безплатно в стола и то обилно, та вечер да не сме много гладни. После всеки според културните си особености – испанците спят по три часа, белгийците обладават дечица в парка, германците се напиват, холандците са на протест за гей правата… Събираме се отново към четири – клюки, интриги, свалки и работният ден свършил. Сутрин е друго – точно в девет има оперативка с участието на еврокомисар. Непременно трябва да съчиним някаква директива, че да се знае колко усърдно работим. Колежка от Дания предлага да забраним черупките на яйцата. Върховна идея, но решаваме да сложим възбрана над оливерниците – проклятието за обединена Европа. Веднъж един гръцки бюрократ припадна от умора. Обсъждането дошло в повече на младия труженик. Такова бачкане през живота си не бил виждал. Дадоха му грамота, шест месеца болничен, а после щяха да го пенсионират на 29 години. Това с оцета и олиото не мина, защото няколко кръчмари се разбунтуваха. Но не ми пука – избирателят е нужен само да плаща съвестно данъци. Хората са балъци и крайно некомпетентни да взимат решения без наша помощ, давай си налога и изчезвай в мизерната си хралупа, глупако. Днес пак сме на събрание и всички мислим… имам идея и ставам, пробивайки тишината – предлагам да забраним шкафовете – бурни овации, ставане на крака и викове на одобрение. Инициативата ми е до 2016 хората да си държат дрехите и чиниите в коридора, а след нея и той да изчезне от европейското бъдеще. Лично комисарят по иновации и телбод дойде да ме поздрави. Стисна ми ръката и каза, че дебилното общество не е готово за толкова модерна концепция, а после дружно изработихме резолюции за: премахването на линейките от 7:00 до 18:00 часа и пренасочването им в помощ на абортирали карамфили, премахването на мощните прахосмукачки и машинки за подстригване, вето над връзките за обувки и яденето на пуканки в тъмна стая, забрана на 100 ватовите крушки, забрана на хетеросексуалните бракове без разрешение от общината, местната полиция и службата по залесяване, забранихме провеждането на спортни мероприятия, ако в тях не участва поне един травестит или педофил(същото се отнася и за училищните екскурзии). Толерантност – това е нашето кредо.
Разложен есенен ден, пия седмото си кафе(истинско… на потребителите препоръчваме такова от водорасли, смесено с пот от къртица), тъкмо решихме да въведем квоти за джапанки от трети страни, когато пред мен се яви италианската колежка Антонелла Маркучи… с дете на ръце. Каза, че бебето било мое. Първо то беше чисто черно, а и бях сигурен, че съм нямал сношение с тази жена. За това отрекох. Но беше късно – за евросъбратята ми беше очевидно, че бащата съм аз. Хладно ми заявиха, че ако се впиша в акта за раждане, като баща естествен хомосексуалист, няма да ме съдят в Страсбург. Така си взех негърчето, а майка му изчезна. Занесох го вкъщи. То реве. Намачках му едно киви – яде, но пак врещи. Явно памперсът му е пълен. Ужас.. така е. Мия го във ваната с едно перде(за себе си избрах шлем и маска). Направих му пелена от старата фланелка на „Берое”… дожаля ми за тениската и я махнах, нооооо тя вече беше оклепана. Странно но не се ядосах, изпрах я с голи ръце и увих детето с друга. Завих го с една покривка на дивана и си легнах в спалнята. Мисля за пари, сетне за долари и евра, но заспиване няма. Ставам. Едногодишното бебе кърти. Пуша. Сърце не ми дава да пия от уискито в хладилника, щото го купих с мои пари по невнимание. Връщам се в леглото, но спокойствие няма – нещо изнервящо бръмчи в мен. Взимам си завивките и се тръшвам на килима до лапето. Всичко утихна.
Така се сдобих със син. Не се оплаквам – получавам детски, помощи за самотен родител и ред облаги като обратен. Бебето е послушно и обича храната от стола. Мисля, да го отглеждам, докато ми носи кинти, а после да го дам за осиновяване на истински хомосексуалисти срещу известна сума. Отличното настроение играе в стомаха ми като печена кокошка. Преди малко си назначих нов преводач – емигранта от Пакистан господин Патладжан. Той не знае български език, но владее полски. Вземам втори лингвист, който превежда от полски на италиански… трети, четвърти и така общо осем човека, на които осигурявам заетост(един португалец дори сам превежда на себе си от португалски). Ето това е борба с безработицата, така се създават икономически подем и работни места. Издигнах се и вече имам собствен кабинет, асистентки, секретарки, шофьори и преводачи за всички тях. Участвам в кампания с смс-и за някакво болно дете. Днес пратих 20 от служебния си смартфон – какво благородство е да раздавам подаяния на тези под мен. Щастлив съм и навярно така ще умра. Тъпите европейски избиратели ще пълнят джоба ми, а аз ще позволя да ми служат. Миньорите ще блъскат въглища, а аз ще спя вместо тях. Учителките ще преподават на идиотчета, аз пък ще харча данъците им. Въобще за всички работещи бедняци, аз ще определям милостинята. Властта е толкова красива, мисля, че няма да живея напразно.
Никола Крумов
