Борис Джонсън се изправи срещу САЩ заради Huawei, но отчаяно се нуждае от търговска сделка с Вашингтон
Снимка: Getty
Можеше да бъде избран по-добър момент. Три и половина години след като Великобритания гласува за излизане от ЕС, Brexit се превърна в правна реалност. Разривът тази седмица с американците относно Китай беше поразително напомняне, че „връщането на контрола“ от Брюксел не дава автоматично властта да се действа като независим играч. Светът се върна към политиката на великите сили. Великобритания ще трябва да избере страна, пише Филип Стивънс за Financial Times.
Решението да се позволи на китайската телекомуникационна компания Huawei да участва в изграждането на 5G цифровата мрежа на Великобритания беше лошо. Не защото разгневи американската администрация на Доналд Тръмп, а защото размени бъдещата сигурност за краткосрочни политически и икономически печалби. Забравете уверенията, че разузнаването може да смекчи признатите рискове от поканването на китайска компания да участва в критична инфраструктура във Великобритания. Рисковете можеше да бъдат избегнати, смята Стивънс.
Обвинението от страна на някои от по-емоционалните поддръжници на Тръмп, че решението показва, че Великобритания е възстановила суверенитета си от Брюксел само за да го предаде на Пекин, е несправедливо, дори когато е насочено срещу правителство, което все още не е формулирало нещо, наподобяващо външна политика след Brexit. Говоренето за нова „Глобална Британия“ не означава голяма стратегия. Гневът в Белия дом е полезен сигнал, че Вашингтон няма да се притече на помощ.
Когато през 1944 г. Уинстън Чърчил каза на френския лидер в изгнание Шарл дьо Гол, че Великобритания винаги ще избира Атлантическия океан пред Ламанша, той говореше хипотетично. Гласуването за Brexit не беше представено като избор между САЩ и ЕС. Резултатът обаче е същият. След повече от 40 години, през които Великобритания описваше ролята си в света чрез вярност към Вашингтон и партньорство с Европа, Америка сега е това, което й остана.
Правителствата в Лондон неизбежно ще накланят политиката към това, което Чърчил популяризира като „специални отношения“ (със САЩ – бел. прев.). Старият балансиращ акт – Великобритания, която служи като трансатлантически мост – често беше неудобен, но през повечето време работеше. С изключение на Едуард Хийт, всеки следвоенен премиер на Обединеното кралство ценеше повече поканите в Белия дом, отколкото срещите на високо равнище в Брюксел. Но имаше избор. Сега след Brexit вече няма.
Никой не може да бъде сигурен колко тежест могат да понесат тези отношения. Няма застрахователна полица срещу капризите на Тръмп. В добрите си дни президентът казва, че Борис Джонсън е страхотен приятел и обещава на премиера „най-добрата търговска сделка досега“. В лошите той заплашваше със санкции, ако Джонсън даде разрешение на Huawei.
Тръмп според някои е маргинал, но има поуки, които трябва да извлечем от следвоенния опит. Първата е, че американците са напълно безразлични към това, което британците обичат да наричат специални отношения. Британските премиери обикновено следват примера на Чърчил, като ги обгръщат със сантиментални намеци за общия език, история и ценности, за роднинството и други подобни. За американците винаги е ставало въпрос строго за национални интереси.
Сантиментите не значеха нищо, когато Хари Труман прекъсна жизненоважната финансова помоще за Великобритания през 1945 г., когато Дуайт Айзенхауер атакува паунда, за да осуети Суецката авантюра на Антъни Ийдън през 1956 г., или когато Роналд Рейгън прати американски войски в Гренада (част от Британската общност) без да уведоми своята дружка Маргарет Тачър.
Това не означава, че Вашингтон не цени специалните отношения. Ако оставим настрана войнствения изолационизъм на Тръмп, американските президенти обикновено са наясно, че дори и най-мощната нация в света се нуждае от съюзници и че Великобритания е толкова лоялна, колкото и те. Мрежата от близки връзки – разузнавателна, военна и ядрена – изтъкани по време на войната, направи Лондон естествената първа спирка, когато САЩ се нуждаят от помощ.
Джонсън обаче ще трябва да се бори за внимание. САЩ се оттеглят от Европа от края на Студената война. Американците се обърнаха навътре в отговор на скъпите конфликти в Ирак и Афганистан, а Китай замени Русия като основен фокус на геополитическия им интерес. Великобритания след Brexit е по-малко ценен съюзник. Обединеното кралство никога не е било американският троянски кон, както си фантазираха французите, но то пренасяше посланието на Вашингтон към ЕС.
У дома специалните отношения ще трябва да понесат политическия и медиен контрол, някога запазен за членството на Великобритания в ЕС. Правителството няма да получи никакви аплодисменти, ако се старае твърде силно. Тони Блеър никога не се отърва от етикета на „пудел“, след като подкрепи Джордж У. Буш във войната в Ирак. Линията между специални и сервилни отношения е тънка. И британците могат да бъдат чувствителни към това да бъдат смятани за 51-я щат на Америка. Не след дълго медиите ще настояват правителството да се „изправи“ срещу Вашингтон.
За момента спорът за Huawei и трансатлантическите различия по отношение на Иран и мирния процес в Близкия Изток имунизираха Джонсън срещу този риск. Но той отчаяно се нуждае от търговска сделка с Вашингтон и не може да си позволи Атлантика да се окаже по-широк от Ламанша.
Джонсън би могъл да направи нещо по-лошо от това да си припомни предупреждението на американския държавник Дийн Ачисън, който е помнен най-вече с упреците си към следимперското търсене от Великобритания на мястото й в света – тя „ загуби империя, а все още не е открила ролята си“. Той обаче каза, че ролята, основана на специалните отношения с Вашингтон, е „почти изиграна“. Това беше през 1962 г.
По статията работиха: Петър Нейков, редактор Миглена Иванова
investor.bg
