Един ден къщата от карти ще се срине, твърди първият главен икономист на Европейската централна банка
Централата на ЕЦБ във Франкфурт. Снимка: Ройтерс
Ако решим да бъдем благосклонни, може да твърдим, че еврото се е доказало дори само като е оцеляло до 20-тия си рожден ден през януари. Това обаче е доста нисък залог. Но иначе паричният съюз се провали като икономическо и политическо начинание, пише международният бизнес редактор Амброуз Ивънс-Причард в свой анализ за британския The Telegraph. Доказателството за „изгубеното десетилетие“ в Европа е, че то може да бъде осъществено единствено в режим на технократски цезаропапизъм, тоест чрез лишаване на избраните парламенти от техния изконен контрол върху данъчното облагане, разходите и основните икономически политики на държавите.
„Един ден къщата от карти ще се срине“, казва професор Отмар Исинг, първият главен икономист на Европейската централна банка.
Лондонското училище по икономика и политически науки, по-известно като Лондонско училище по икономика (на английски: London School of Economics and Political Science, LSE), е събрало пакет от документи за еврото от Европа и Северна Америка, за да отбележи годишнината му през тази седмица.
Марк Копелович, Джефри Фридън и Стефани Уолтър не пестят сериозните критични изводи в пролога на творбата си. Опасната сага на Икономическия и паричен съюз доведе до „най-сериозната икономическа криза в историята на Европейския съюз”. Тя е нанесла „по-трайни щети“ за цели райони от Европа, отколкото Голямата депресия от 30-те години на миналия век, и е изправила държавите от еврозоната една срещу друга в ожесточената битка за контрол над лостовете на политиката.
Политическата динамика бе отровена. Годините на разрастваща се криза „утвърдиха и усилиха силата и влиянието на страните кредитори, като Германия“, действащи чрез ЕЦБ и Европейския съвет.
С други думи – органите на ЕС станаха събирачи на дългове за блока от кредитори и изпълнители на наложена от Германия стратегия за дефлация на дълговете и фискално свиване. Тежестта на корекцията падна върху по-слабите държави, което доведе до свръхконцентрация за цялата система. А редица икономисти просто гледаха тази демонстрация на предмодерна и предкейнсианска неграмотност със смесица от ужас и отчаяние.
И все пак нищо не се промени. Никой не си мръдна пръста, за да разследва кризата, която бе позволена. Тези, които контролират действието на ЕС, все още смятат, че са прави. Идеологията преобладава.
Документите на LSE сочат, че лидерите на ЕС са реагирали на всеки етап с половината от мерките в „последователния цикъл на частичната реформа”. Това се е оказало достатъчно, за да спре разпадането на Икономическия и паричен съюз, без да разреши основните деформации на една осиротяла валута без фискален съюз. „Ясно е, че статуквото не може да продължи безкрайно, ако еврото оцелее в дългосрочен план”, се казва в анализа.
Амброуз Ивънс-Причард твърди, че именно тази нескопосаност на европейските лидери е довела до Brexit. „Тя дълбоко разтърси моралния престиж на ЕС и разруши претенциите за икономическа компетентност“, пояснява той.
Докато лидерите на ЕС издребняваха за десетични знаци и изплащането на дълговете в Брюксел, нивото на безработица сред младите хора достигна 57% в Гърция, 56% в Испания и почти същото ниво в Италия. Това бяха нива, които някога бяха направо немислими за една модерна, развита демокрация.
Няколкостотин хиляди икономически бежанци дойдоха да работят във Великобритания от началото на депресията. Друга вълна от Източна Европа дойде в Обединеното кралство, вместо да влезе в еврозоната, както би сторила в нормални времена. Този двоен удар имаше максимален ефект точно преди референдума, пише още авторът.
Също така еврокризата разкри, че патологичните състояния на паричния съюз не могат да бъдат управлявани с нормални демократични средства. Демократично избраните от народите си премиери на Гърция и Италия бяха свалени през 2010 и 2011 г. и заменени от функционери на ЕС в меки контраудари, организирани от Брюксел, пояснява още авторът.
ЕЦБ изключи подкрепата за ликвидност за гръцките търговски банки през 2015 г., съзнателно (и донякъде незаконно?) ускорявайки банковия срив. Това трудно се вписва в договорното задължение на ЕЦБ за поддържане на финансовата стабилност. Когато ножът стигне до кокала, рефлексът е авторитарен. Той говори за (злия) характер на ЕС. Затова гласувах за Brexit, пише още Амброуз Ивънс-Причард.
LSE твърди, че еврокризата е била всъщност напълно предсказуема. Тя имитира безброй подобни случаи в Латинска Америка, Източна Азия и други нововъзникващи пазари, където длъжниците са заемали големи кредити в долари, които не могат да печатат сами.
Целта е страните да се поддадат на кредитния бум, докато парите са ликвидни и „кери трейд търговията“ е в разцвет. Всичко това прераства в спирала, когато доверието се изпари и капиталовите потоци пресъхнат – класическата „внезапна спирка”, пред която са изправени държавите, които не заемат кредити в собствената си валута.
Елитите на Европа си представяха, че дефицитите по текущата сметка не са от значение в магическия евросъюз, въпреки че редица държави с високи дефицити в Южна Европа и Ирландия загубиха суверенните си инструменти и имат кредитор от последна инстанция зад себе си. С какво пък се различават те от случилото се в Аржентина или Тайланд.
Елитите също не успяха да схванат, че фиксираните системи на валутния курс (без пълен фискален съюз) превръщат валутния риск в риск от дефолт. Агенциите за кредитен рейтинг също пуснаха този слон в стаята, както и самият Международен валутен фонд, който по-късно изповяда опустошителното си mea culpa (мой грях).
Илюзията, че паричният съюз е безрисков, доведе до сериозни балони, които само се надуха още повече от универсалния лихвен процент, определен за германските нужди, когато Германия е в беда.
Когато бурята удари, решението на Берлин-Франкфурт-Брюксел беше погрешно да не гледа на кризата като на по същество трансгранична банкова криза и криза на капиталовите потоци, а на такава, причинена от фискалната разточителност в Юга. Това се превърна в „моралната приказка“ на съюза. И продължава да съществува и до днес.
Да, Югът беше наивен, признава авторът. Южните нации се наслаждаваха на неочакваните по-ниски лихвени проценти. Те позволяваха да се увеличат разходите за труд на единица продукция.
Но професор Исинг например твърди, че спасяването на Гърция през 2010 г. всъщност е представлявало спасителна операция за френските и германските банки. А самият МВФ призна, че в действителност страната е пожертвана, за да се спаси еврото и европейската банкова система в един наистина деликатен момент.
По статията работиха: Бойчо Попов, редактор Виктория Тошкова
investor.bg
