Георги Н. Николов
Идеята на ЕС обединените в рамките му държави да тръгнат на две скорости и да бъдат в две групи, отприщи у нас радостно оживление. Сбъдна се дългото ни очакване България да е в групата на бавноразвиващите се страни, при това на последно място. По обезлюдените села ентусиазирани баби, неудушени още заради мижавите си пенсии, пекат за авторите на хрумката вкусни баници. По градовете дармоеди от враждуващи партии братски се целуват, защото усилията им да загробят отечеството са дали видим плод. Началниците им в София се отдадоха на скромно гузно мълчание: политиката на „йес, сър“ лъсна като смъкнати гащи и даже най-бомбастичните лъжи как ни уважават и ценят в Брюксел отидоха в мръсната канализация. Полша, Чехия, Словения и Гърция протестираха веднага, ние се ослушваме като глухар в тревата. Само президентът Румен Радев засега прави опити за корекция на създалото се положение. Но една птичка пролет не прави, а демонстрираното в странство политическо дупедавство е създало вярното впечатление за безотказна послушковщина. За липсваща достойна и последователна външна политика. За разграден двор – полигон за всякакви скудоумни експерименти, концесионно доразграбване и обезличаване. За емиграция и стряскащо висока смъртност от стрес, болести, безизходица и мизерия, поради които всяка година над 100 хил. души – средноголям нашенски град, заминава в небитието. А детската смъртност е два пъти по-висока от тази в страните на Стария континент, както и въобще статистиката за смъртността ни – най-висока пак там. Впрочем, данните за подрастващите няма как повече да се крият. Половината деца у нас, изплю в ефир една водеща телевизия, живеят в риск от бедност, расте и детската престъпност. На пазара вече се предлагат 3 хиляди (!) вида наркотични вещества, 90% от които водят до летален изход. Раждаемостта пада, а ще се въздържим от коментар колко са бебетата-българчета и колко – от етническите „малцинства“, традиционно неинтегрирани в крайно разединеното ни и политизирано общество. В последните години са закрити 734 държавни и общински училища, това не ще да е краят. Сред видимите руини на собственото си отечество агонизират 2 млн. пенсионери под прага на жизнения минимум. Компания им правят почти толкова работещи-бедни, а че средната работна заплата е вече 1000 и повече лв., е брадата лъжа. Масова практика, особено в провинцията, е да се работи за евро, евро и половина на час. Поминък няма, няма и избор. Властва неумолимото правило: „Ако искаш!“ Неведнъж е ставало дума за паническата вътрешна миграция в борбата за хляб, поради която столицата неофициално е с над 2 млн. жители, Варна – с 1 млн., а такава е картинката с приходящите във всички по-големи градове. За всичко това спомогна видимо тоталитарният ЕС с избирателния си подход към отделните свои държави членки и нетърпящи възражение директиви. С непознаването на вътрешните ни проблеми и с равнодушната увереност, че ако не бъдат изпълнени, ще спрат парите по отделните програми. От които се облагодетелстват с корупционни практики пак „народните“ избраници по върховете и надолу по административната верига. Поне в едно сме първенци без аналог – по степен на корупцията нямаме равни. Няма и осъдени, защото гарван гарвану око не вади. Няма и да има, както няма да има никакви реформи, споменаването на които извиква само ироничен смях и нецензурни фрази. Политическата партизанщина убива в зародиш всяко по-разумно начинание, а властта на народа е фраза, лишена от съдържание. Във вътрешните ни дела се месят всякакви чуждестранни емисари, ум дават и министри на комшийски правителства. Имаме и новорегистрирани партии-подлоги, създадени с едничката цел да смажат рехавия ни суверенитет, съществуващ и сега главно на хартия. Имаме всичко, с което да се доубием. Нямаме ясна визия за бъдещето, а настоящето е само продължителна, мъчителна, грозна агония. Живеем само от избори до избори, но и те са за парлама ако е истина, че задкулисно 200 финансово могъщи семейства дърпат конците във всяка българска сфера. Тогава?
„Тогава“ не се предвижда, защото излиза, че не сме способни на национално съгласие в името на собствената си родина, деца и славно историческо минало. Политическите формации са грозно наежени една срещу друга, тесногръдите им програми си приличат като две и две, всички изтъкани от смрадлива демагогия и празни обещания. Работни места, здравеопазване с човешко лице, достойна старост, социална сигурност? Всичко това сме го чували многократно и то нищо не значи, защото трае докато поредните тарикати седнат в Народното събрание. НС пък все повече озадачава мислещата публика с какво е нужно на сивата тълпа. И да кове закони, и да не кове закони, все е тая. Нито се изпълняват, нито са закони, а услужлива индулгенция с безброй хитри вратички за крадците на едро и следователно се правят поръчково. Гласоподаването също е водевил за наивници. Избираме марионетки с инстинкт за политическо самосъхранение, нарцисизъм и безкраен апетит. Защо съществува официалната държава? С какво ни е полезна и с какво ще убеди собствения си народ, че е адекватна на ХХІ век? Какво социално, хуманно, майчинско има в черната й чиновническа утроба? Толкова ли е трудно да се признае на най-високо ниво, че се намира в грозна разруха и обезличаване? Веднъж завинаги да се отстранят посочените поименно виновници от власт, облаги и официално дърдорене? Да се проумее, че на людете е нужен смислен поминък, на децата – детство, а на младите – ясно и стимулиращо ги бъдеще? Кого ще управляват, ако измрем всички, или тръгнем към Терминал 2? Простички въпроси, които нарочно се загърбват, камо ли да се прави нещо. Отвсякъде сме превърнати в роби, но и сами сме си виновни. Протестираме на парче, вярваме на всяко изцвъкано обещание и, защото така ни е удобно, чакаме да се случи. Няма, скъпи граждани и милички бабички. Обещаното не е като даденото, обещаното и три години се чака, а ние чакаме близо три десетилетия. Да, но времето не чака, а ние си отиваме един по един. Уж надеждата умира последна, но май и тя ни изпревари. Е, щом е така, нека последният зрящо мислещ българин хлопне вратата на държавата…
