Тони Николов, Култура
„Синдромът на вожда“, за който писах преди изборите, се възцари с пълна сила след тях и взе жертви на поразия. Продължавам да твърдя, че най-важното в българската политика е усетът за реалността: не само да бъдеш пръв на изборите, но и да имаш парламентарни партньори. Да не се озовеш в изолация, скаран с всички. Да „хващаш реалността“, инак положението ти е като на кола със спукана гума.
Каквато и важност да си придаваш, колкото и да се пъчиш от екрана, че си (бил) могъщ, каквито и важни решения да възнамеряваш да вземаш оттук насетне – на Земята или на Луната. Или на Куково лято.
Въпросният синдром порази трайно Бойко Борисов, а сега и неговия аватар Слави Трифонов. Ако някой е имал илюзии или е хранил напразни надежди, горко на лековерните.
Най-невероятното е колко бързо се разрасна антиутопията… Досущ по „1984“ на Оруел.
* * *
Още на 12 юли, тоест в деня след изборите, гражданите бяха споходени от едно историческо явление. Точно в 11 ч. изникна голата глава на новия Баща на народа, която (сякаш в ритъм 7/8) отведнъж изпълни екрана.
Историческото послание бе предавано от частната му телевизия, а чрез нея и от невидимата и гигантска мрежа на социалните медии. Големите телевизии го ретранслираха пряко. Така милиони зрители със страхопочитание и благоговейна почит можаха да се потопят пряко в магията на неговатааура.
Той, макар и зло смръщен, излъчваше сила и тайнствен покой. С прости, но грижливо подготвени от някого слова (четени от аутокюто), стана невъзможното: пое отговорността за всичко, понизи себе си до един от нас, тъй като е влизал двайсет и пет години „телевизионно“ в домовете ни, за да се превърне сега в новия ни Голям брат.
За кратко думите му извикаха спомена за враждебната фигура на предишния народен Баща, бивш личен негов приятел, когото преди десетилетие и поради огромната си доброта той лансираше чрез шоуто си. Ала онзи се оказа „змия в пазвата“, изначален враг на народа, една празна тиква, избуяла на нивата на българската демокрация, с което поредната народна революция бе предадена. И бунтът избухна.
Сега обаче на екрана изникна „решението“: „избраните“ или „посочените“ нови или позабравени стари лица с множество чужди езици, които ще градят нашето земно, а и небесно (космическо) бъдеще. Оттук насетне никой не чуваше какво говори Големия брат. А и не беше нужно. Малкото му, пестеливи и изчетени с труд (от аутокюто) слова вдъхваха увереност със самото си изговаряне.
Победата е „наша“. Врагът е разбит, а Големия брат е поел нещата в ръцете си. Няма какво да се мисли, още по-малко пък да се разсъждава. Трябва безропотно да се следват указанията му, неговите „избори“ и неговите „решения“. Това е същността на старата демокрация по новому.
Разказват, че по места избухнали масови истерии на благодарност. Хората плачели и целували телевизионните екрани, след като голата глава на новия Голям брат избледняла напълно. Те вече провиждали бъдещето с червеното ферари на прага и вечно „шатната патка“ във фурната си. Искали само „още“ и „още“…
Ама няма оправия. Щастието никога не е дълготрайно. Скоро от телевизията на Големия брат и пак през морето на социалните мрежи потичат тревожни „сигнали“. Смръщените и яростни лица на „лейтенантите“ на Големия брат подсказват сериозността на положението. А Тошко-Крум, сторонникът на най-справедливото Крумово законодателство, просто не е на себе си.
„Не било в тикви, а в кратуни“… Случило се е онова, което не бивало никога да се случва. Няма такъв народ. Метеж. Неподчинение. Комплот. Заговор в неуважение на Особата. Охулването му от всевъзможни плужеци и нови „еретици“. От мисирки. Глумене в мрежите, където наричат новия Голям брат с прозвища като (простете!) Кратуната. Оспорват се и трите ключови думи на неговото движение:
Подчинение
Преклонение
Полиглотство
Да не говорим за новите три сакрални лозунга, възведени в ранг на закони:
Мисленето е робство
Невежеството е телевизия
Изборите са вековечност
Злонамерени „еретици“ от всички възможни партии се осмеляват да твърдят, че Големия брат, избран от около 10 % от имащите право на глас, но „задължително“ боготворен от останалите 90 %, нямало как еднолично да „назначава“ правителство.
Намират се и такива, които искали да „обсъждат“ спуснатите „кандидатури“, вместо просто с натискане на копчето да ги легитимират в парламента под възторжените възгласи на масите. Осмеляват се да говорят за „провокация към цялата политическа система“. Да гадаят кои ли са му наредили туй прекрасно правителство и има ли си той „сценаристи на сценаристите“ зад кадър. Министрите щели да са марионетки… Ами какви да са? Ще видят те „кон боб яде ли…“. „Мисленето е робство“.
Други пък оспорват кандидатурата на министър-председателя, говорещ осем езика! Не като предишния народен Баща, който от отчаяно безезичие се тъпчеше с кюлчета. Става дума за самото лице на почтеността, характерна впрочем за цялата бивша царска формация и умножена по три в последващата тройна коалиция.
Вярно, че тогава избухнаха първите антикорупционни бунтове, които днешният Голям брат пресъздаваше „телевизионно“ със скечовете си за Крадлив Дедо и компания. Ама никой не е съвършен! И това го пише на аутокюто, но кой да чете… Искали са „порции“ хората. „Мисленето е робство“.
Трети пък придирят на номинирания шеф на МВР, че започнал кариерата си в репресивната комунистическа Държавна сигурност и то като кадрови офицер. Че „профилактирал“ младежта. Разпространиха се документи, от които излиза, че е вербувал млади хора за доносници. Ама тогава имаше ред! Почит, подчинение и преклонение към старшите. Вярно, с полиглотството поизоставахме, защото не му беше дошло времето. „Мисленето е робство“.
А сега докъде я докарахме? Ще ни говорят за „лустрация“! След като подгавриха предишния Баща на народа, „отиквен“ и „бацнат“ отвсякъде, който си го заслужаваше, сега обаче злосторниците посягат срещу най-високия символ на нашата народност и държавност. Срещу онзи, който се извисява над всички по силата на своята „избраност“. Срещу надеждата на надеждите. Срещу гаранта на българската демокрация. Срещу културно-масовика на масите. Срещу най-добрия приятел на всички полиглоти и физкултурници. Срещу славея на промяната. Срещу новия Моцарт на новия световен ред, чийто гений е понятен (но не конгениален!) единствено на най-близките му трима сподвижници – „неговите“ Бетовен, Хайдн и Шуберт на скеча и мисълта!
Кажете: има ли нейде такъв народ? И как – като един нов отец Паисий, човек да не надигне гръмовен глас и страховито да не запита: „О, неразумний юроде, поради что се срамиш да се наречеш българин и да прегърнеш завета на новия Голям брат? Нима българите, които толкова години са били славни и прочути по цялата земя, са имали по-мъдър политически водач, по-славен наставник, по-велик музикант и по-голямо екранно присъствие, откакто небето се е разтворило и е спуснало тоз славен дар връз изтерзаната българска земя?“.
Никога не е било това! А не се иска много! Да следиш неговитетриминутки. Да гледаш правилната телевизия, да се сплотиш с масите, да следваш спуснатите ти предписания и никога да не оспорваш неговите кандидатури. „Невежеството е телевизия“.
Ако ли не, мислете му! Ще ви скапем! Ще ходим само на избори! Докато не изпопадате като круши, докато не се спаружите като дюли, докато не пресъхнат язовирите или държавата не иде на кино напълно. Тогава ще видите къде зимуват раците. „Изборите са вековечност“.
* * *
Щеше да е смешно, ако не беше истина…
https://kafeneto.wordpress.com
