За пръв път в 140-годишната си история българската валута е онова, за което са мечтали създателите й: силна и необременена с дългове. Защо тогава искаме да я сменим?
Снимка: Архив Ройтерс
От Константин Томов
През февруари 2019 огромни транспаранти по сградата на Полската народна банка и още няколко знакови сгради във Варшава честваха стогодишния юбилей на националната валута – злотата.
В Унгария форинтът ще стане на 74 през август. В Чехия кроната е вече на 102 години (или дори на 128, ако проследим корените й до австро-унгарската крона от 1892). Националните валути на Швеция и Дания, също наречени крони, съществуват в сегашния си вид от 1914.
КАКВО Е ОБЩОТО МЕЖДУ ТЕЗИ ДЪРЖАВИ ЛИ? Те всички са членки на Европейския съюз, но държат на своите стари и утвърдени национални валути, отказвайки да приемат еврото. Швеция и Дания го отхвърлиха с референдум; Полша обяви, че то би отнело от суверенитета й; Унгария не смята, че въпросът е на дневен ред „в близкото десетилетие“. „Вече на 20 години, еврото изпълнява всички функции на добрите пари. Но същото важи и за чешката крона, която е на 100 години“, заяви преди време подуправителят на Чешката народна банка Томаш Холуб.
И обратно – всички онези „нови“ членки на ЕС, които приеха еврото, го направиха, отказвайки се от валути с твърде скромна история. Литовските литове и латвийските латове са съществували 18 години между двете световни войни и за кратък период след 1993. Словашката крона живя между 1939 и 1945, и после между 1993 и 2008. Словенският толар изкара 16 години след създаването си през 1991. И накрая стигаме до куната, която бе измислена и въведена в Хърватия през 1994, и която сега страната спешно иска да замени с еврото.
Първата емисия български сребърни левове е отсечена в Санкт Петербург
Логиката е ясна: онези, които имат стари и утвърдени валути, не искат еврото. Онези, които нямат, го приемат. Има само едно ярко изключение от правилото: България.
БЪЛГАРСКИЯТ ЛЕВ Е ПО-СТАР от всички тези валути: на 4 юни тази година отбелязахме 140 години от деня, в който Второто обикновено народно събрание гласува закона за създаването му („Закон за правото на резание монети в Княжеството“). Той е преживял успешно локални и световни войни, преврати, национални катастрофи, фалити на държавата, хиперинфлации и банкови кризи, няколко смени на политическото и дори на общественото устройство. И ако погледнем обективните показатели, днес е в най-силната си и стабилна позиция за тези 140 години история.
Франк Дзапа казваше, че за да бъде една държава истинска, тя трябва да има футболен отбор, собствена авиокомпания и собствена марка бира. Това са несъмнени стожери на държавността, но все пак бихме добавили към тях и националната валута. Само че българската валута някак си никога не е получавала вниманието, което заслужава. Дори фактите около създаването й са обвити в мъгла, а в печата ще откриете само няколко видимо произлизащи от един и същи източник статии, обявяващи, че „Иван Евстратиев Гешов е бащата на българския лев“. Но всъщност през 1880 Гешов дори не се намира в Княжеството, а в родния си Пловдив, като председател на Областното събрание на Източна Румелия. „Бащите“ на българския лев са съвсем други.
ЕДВА ЛИ ИМА ДРУГА НАЦИОНАЛНА ВАЛУТА в Европа, въведена при толкова сложни обстоятелства като лева. За България Освобождението е изпълнение на вековна мечта, разбира се; но също така и пълно скъсване с дотогавашната икономическа система. Шокът след 1878 е несравнимо по-тежък дори от шока след 1989.
Доста българи са успели да се позамогнат в средата на XIX век, възползвайки се от отварящите възможности войни. Но през 1878 те внезапно загубват основния си клиент – османската държава, и неслучайно над две трети от тях изчезват след Освобождението. Българското земеделие, по това време на такова примитивно ниво, че дори стоманените плугове са небивала рядкост, също остава без главния си пазар. А българската манифактура няма шанс да се мери с далеч по-евтиното западно промишлено производство, което на всичкото отгоре по силата на Берлинския договор се внася у нас със съвсем ниски мита – 8% номинално, а реално – и по-малко, защото се облага договорената, а не пазарната стойност.
Вярно, много българи се сдобиват с имоти, работилници, воденици, като откупуват евтино от напускащите турци, или просто се настаняват след тях. Но им липсва капитал за развитие.
Първата българска банкнота, със сериен номер 000001, е съхранена по чудо и до днес и може да се види в Габровския музей.
КРЕДИТИРАНЕ НА ПРАКТИКА НЕ СЪЩЕСТВУВА, а дори и състоянията на най-заможните българи са твърде скромни като основа за индустриално развитие. Да не говорим за трогателната неопитност на първите български фабриканти – съчетана обаче с решимост и практичен ум. В „Розата на Балканите“ проф. Иван Илчев разказва как навремето Иван Калпазанов, родоначалникът на текстилната индустрия в Габрово, изпраща писмо „до най-старата и най-реномирана фабрика за текстилни машини в Германия“. Няма никаква идея коя е тя или какъв е адресът. Добре, че германските пощи са съвестни, проучват и доставят писмото, където трябва. Христо Бобчев, също един от първите фабриканти, отива сам да си купи машините от Манчестър – и нарежда на реверите на сакото му да извезат „Не говоря чужди езици, пътувам за Манчестър“. Пристига успешно, скоро машините са доставени и се ражда „Първа английска текстилна фабрика Александър“.
Но хора като Калпазанов и Бобчев са изключения. За огромната част от българите (82% селско население към 1880) единственият достъп до пари е чрез лихвари.
„Нуждите на селото се заключаваха само в няколко артикула: покупка на сол за добитъка, железария, обработени кожи, отчасти дървен материал и някои други стоки“, пише в Юбилейния сборник на Българската народна банка 1879-1929. Но дори и тия скромни нужди са достатъчни да докарат повечето селяни до просешка тояга, защото лихвите са огромни – от 25% до 50%, че и повече. „Селското население е било обременено с дългове до такава степен, че реколтата е била едвам достатъчна за покриване лихвите“, пишат съставителите на сборника. От стари лихварски книги се вижда, че е нещо обичайно при заем от 240 лева за три години да се изплатят 1240. Още през 1864 османското правителство се опитва да ограничи кожодерството със закон, но без особен успех.
ВПРОЧЕМ НЕ САМО КАПИТАЛЪТ липсва: самите материални пари стават дефицитни. В Пловдив недостигът на дребни монети е толкова остър, че някои търговци започват да си правят собствени тенекиени „марки“, с които клиентите да пазаруват в магазините им, както свидетелства изуменият Константин Иречек.
А и когато ги има, монетите са твърде екзотична гледка: в обращение са всевъзможни османски, сръбски и румънски пари, австрийски флорини, френски франкове, германски талери, северноевропейски риксдалери, руски рубли. Срещат се испански песети, американски долари, даже мексикански песо. В употреба са и множество старинни монети – толкова изтрити от употреба, че дори не се знае какви са, та се оценяват „на око“. „Освобождението на България завари в страната едно смешение от монети, каквото може да съществува само в една първобитна държава, в която не е проникнала никаква цивилизация“, пише по този повод руският статски съветник Константин Бух, на когото княз Дондуков-Корсаков е възложил да състави първия Указ на Българската народна банка. Бух разпраща текста до по-именити българи за съгласуване (сред тях Петко Каравелов, Григор Начевич, Тодор Икономов, Марко Балабанов), и през пролетта на 1879 банката е учредена. За неин пръв управляващ е назначен руският чиновник Лудвиг Карбоньор, който за няколко месеца успява да подготви наследника си – родения в Свищов Георги Желязкович, бивш служител на Отоманската банка в Пловдив.
ПЪРВИТЕ ДВА ГОДИШНИ БЮДЖЕТА на българската държава са съставени във френски франкове. Но през май 1880 правителството на Драган Цанков и финансовото министерство на Петко Каравелов са готови с проектозакона за „правото на резание монети в Княжеството“, и на 4 юни Второто обикновено народно събрание го приема. Създава се националната парична единица „лев“, разделена на 100 стотинки и приравнена към франка.
Не липсват и спорове, както свидетелства Кирил Божилов („България: ХХ век. Антология“). Как да се казват българските пари? Думата „стотинка“ дразни мнозина; някои предлага народното „ботки“. Парадоксално, но Стефан Стамболов, чиито лик краси днешните ни банкноти от 20 лева, настоява за името „франк“, като символ на европейската ориентация на страната. „То мисля, че най-хубавите названия са франк и сантим. Какви са тия побългарявания на монетите? Аз желая да бъдат названията също каквито са във Франция“, казва Стамболов. Бъдещият министър-председател, когото ще започним като един от най-големите застъпници на националния интерес в новата история, по онова време е едва 26-годишен.
Разубеждават го. Йосиф Ковачев, учител от Щип и бъдещ кмет на София, казва така: „Ако вземем думата лев, с това не ще се унижи стойността на нашите монети, а ще бъде повече чест за народа ни, ако употреби историческото си название“. Впрочем в Музея за история на София все още се пази една от експерименталните български монети от 10 сантима, насечени през пролетта на 1880.
До наши дни са запазени няколко екземпляра от първите, експериментално отсечени български монети – все още наречени „сантими“, а не „стотинки“.
В СЛЕДВАЩИТЕ ГОДИНИ БНБ започва да сече монети – първо в Бирмингам, после в Петербург и Виена. Но засищането ще отнеме време. Междувременно чуждите сребърни монети остават в обращение чак до 1887, и спомагат да се появи доста сериозно „ажио“ между златото и среброто (разлика между официалния и пазарния курс). Бюджетните средства се отпускат по официалния, 23 франка за османска лира, а разплащанията се правят по пазарния – 27-28 франка за лира. Държавните касиери, доставчици и други подобни са доста облагодетелствани.
Не минава и без гафове, разказва проф. Иван Илчев: монетите от 10 стотинки (равни на 20 османски пари), са от хубав бакър, та сарафите дават за тях по 22 пари и ги претопяват. Затова тези монети за нула време изчезват от пазара.
През 1885 БНБ отпечатва и първите книжни пари – банкнотата с номер 00001 по някакво чудо е съхранена до днес и се намира в Габровския музей. Населението, с горчив опит от злополучните османски „каймета“, не вярва в книжните пари и те започват да се налагат едва в началото на ХХ век – в „Десетте тлъсти години“ между 1902 и 1912.
ДОРИ И В ЗОРАТА НА ХХ ВЕК младата българска държава продължава да страда от болезнен недостиг на средства. През 1900 година депозитите в частните банки са едва 5 милиона лева – наполовина по-малко дори от общия им балансов капитал (който е 11 млн. лева). За сравнение в началото на 2020 година депозитите в българските банки са 97.5 милиарда лева, при балансов капитал 14.6 милиарда. Основите на „Десетте тлъсти години“ са положени от внушителния облигационен заем, който през 1902 правителството получава от френската банка Paribas. В известен смисъл това е предшественикът на днешния валутен борд – условията по заема налагат строг контрол върху финансовата система в България, стабилизират валутата и в следващото десетилетие левът на практика изпълнява „златния стандарт“. „На творчеството и на създаването на цялата култура у нас се сложи основата в 1902 година“, пише по-късно Андрей Ляпчев. Само че такива спокойни периоди са по-скоро изключение в развитието и на лева, и на българската икономика. „… Икономическото ни развитие е осъществено на
няколко спазматични тласъка, като само през кратки отрязъци от време стопанството преживява пълноценен подем: 1902-1912; 1924-1929; донякъде втората половина на 30-те години“, пише Румен Аврамов в своя труд „Комуналният капитализъм“. „През всички останали години България се развива при „извънредни“ обстоятелства. Такива са войните 1912-1918 и техните икономически последици, доминирали целия междувоенен период. Такива са световните стопански кризи от края на XIX век и от 30-те години. Такъв е периодът преди Втората световна война, когато българската икономика е скована от световния протекционизъм и от клиринговите спогодби с основните си партньори. Такива са слабо различимите в обществената памет, но напълно реални остри кризи на платежния баланс през комунистическите години. Такъв е, накрая, днешният преход“.
НА ПРАКТИКА ЧАК ДО КРАЯ НА 90-ТЕ ГОДИНИ историята на българските финанси е история за външен дълг и непрекъснато договаряне, разсрочване или рефинансиране на заеми. След „тлъстите години“ идва Първата световна война, когато БНБ е принудена да печата пари, обезпечени от т. нар. германски „военни аванси“ – по същество капитали, до които банката няма достъп (понеже са блокирани в германски кредитни институции), които са в неконвертируема и бързо обезценяваща се валута. След войната БНБ има към 1 милиард марки вземания, но те са унищожени напълно от хиперинфлацията в Германия.
Таблица с валутно-обменните курсове, която дава ясна представа за мащабите на инфлацията след Първата световна война.
В крайна сметка фиксираният курс на лева към марката повлича и него: обезценката му до началото на 20-те години е 27 пъти. Над една трета от предприятията в страната не оцеляват; през 1926 националният доход е все още с една четвърт под този от 1912. Загубата на Добруджа удря по основния експорт – зърното (в следващите години тази роля се пада на тютюна). Тежат и наложените на България репарации – 2.25 милиарда златни франка, изплатими на страните-победителки в течение на 37 години. Това е около около 22% от националното богатство – по-висок дял дори от репарациите, наложени на Германия…
Едва в края на 20-те години българската икономика надига глава, подпомогната от два нови заема – Бежанския (1926) и Стабилизационния (1928), с които страната се освобождава донякъде от диктата на Репарационната комисия и отново получава достъп до капиталовите пазари. Но точно тогава идва Голямата депресия.
СЛЕДВАЩОТО ПРОПАДАНЕ НА ЛЕВА е през Втората световна война и особено през втората й фаза, когато БНБ е принудена да финансира без всякакво обезпечение не само участието на България на страната на съюзниците, но и окупационните съветски войски, разположени на нейна територия. През 1947 новата власт прави парична реформа, в която национализира всички банки, изтегля дотогавашните банкноти и позволява на физическите лица да ги обменят за до 2000 лева от новата емисия. И на практика ликвидира спестяванията на гражданите.
В епохата на социализма за финансови кризи не се говори, разбира се – само че това не означава, че ги няма.
На социалистическите левчета уверено пише, че са обезпечени „със злато и всички активи на банката“, но най-добре пазената тайна е, че БНБ вече няма никакво злато. През 1959 то е откарано в Москва под предлог, че софийският трезор не е сигурен при ядрена война. Между 1962 и 1964 СССР разпродава българския златен резерв, за да погаси част от дълга на България към две съветски банки, опериращи в Западна Европа – лондонската Moscow Narodny Bank Limited и парижката BCEN-Eurobank.
Следващата криза с българския дълг е в края на 70-те, и е прекратена с разрешението от Москва страната да препродава нефт на международните пазари. После идва новата ескалация на дълга (най-вече на държавните предприятия) през втората половина на 80-те, довела до фактическия фалит на държавата през 1990 с обявения мораториум върху външния дълг; споразумението за уреждането на дълга от 1993; банковата криза и хиперинфлацията от 1996-1997, когато за шест седмици курсът към долара скочи от 500 към 1 до над 3000 към 1; стабилизационното споразумение с МВФ и, най-накрая, въвеждането на валутния борд в България на 1 юли 1997 година.
КАКТО ВИЖДАТЕ, ПЪРВИТЕ 117 ГОДИНИ от историята на българския лев са постоянен низ от заеми, кризи, предоговаряне на дълг и нови заеми. И почти винаги тези заеми са сключвани спешно, под натиск, без право на особен избор. Както отбелязва Румен Аврамов, зависимостта на българската икономическа политика от кредиторите „променя многократно формите си, но винаги остава определяща за тесните рамки, в които може да се вземат „суверенни“ решения“.
Но въпреки всичко българският лев е оцелял, което не може да се каже за много други европейски валути с по-големи претенции. Нещо повече: през последните близо 23 години левът се радва на условия, в каквито никога преди не е съществувал за толкова дълъг период. Той е стабилен, подкрепен от паричен съвет, чиито активи в края на април надхвърлиха 54 милиарда лева (рекорден показател), и за пръв път в цялата си история не е обременен от колосален външен дълг. Към декември 2019 държавният дълг в еврозоната спрямо брутния вътрешен продукт бе средно 84.1%. За Гърция той е 177%, за Италия – 135%, за Франция – 98.1%, за Германия – 59.8%, за Чехия – 30.8%. Българският правителствен дълг спрямо БВП е 20.1%. В ЕС единствено Естония е с по-нисък.
