Хлътването още по-дълбоко в обятията на Америка не отговаря на интересите на британската външна политика след Brexit
Снимка: Bloomberg
Когато новият британски самолетоносач HMS Queen Elizabeth отплава за първата си мисия тази година, самолетите на Кралските военновъздушни сили на палубата ще бъдат до американска ескадрила. Щатският разрушител USS The Sullivans пък ще се присъедини към ескорта. Така конфигурирана, тази военноморска ударна група представлява полезна метафора за „специалните отношения“ със САЩ: Великобритания едновременно като партньор и като пленник, пише Филип Стивънс за Financial Times.
Британците казват, че операцията подчертава несравнимото ниво на военно сътрудничество. Това е трудно за отричане. Висши фигури от Вашингтон потвърждават, че сътрудничеството, установено по време на Втората световна война, се корени в дълбокото взаимно доверие.
Въпреки това групата около самолетоносача осветлява неравностойността на връзката. Има причина американската ескадрила да е там. Недостигът на пари принуди Обединеното кралство да намали поръчката си за изтребители F-35. Щатските самолетите запълват иначе смущаващата празнина. Същото важи и за USS The Sullivans – Кралският флот няма достатъчно военни кораби, за да защитава самолетоносач адекватно и да изпълнява ангажименти другаде.
Борис Джонсън имаше по-належащи въпроси след победата на Джо Байдън. Премиерът на Обединеното кралство, понякога ласкателен поддръжник на Доналд Тръмп, се страхуваше, че Байдън ще го игнорира и прие с облекчение телефонното му обаждане. Колкото и глупаво да изглежда, беше важно, че Джонсън бе първият европейски лидер, на когото се обади новият президент.
Решението на Байдън да загърби миналото отразява отчасти неговия благороден дух. Но това беше свидетелство и за прагматизма на Вашингтон. От Уинстън Чърчил насам британците натовариха отношенията с почти религиозно значение. За американците си беше просто бизнес. Прелиствайки архивите на американското правителство за нова книга, това, което ме впечатли, беше последователността, с която президентите са ценели алианса, но когато не им е бил угоден са късали с него.
В този дух администрацията на Дуайт Айзенхауер гласува заедно със Съветския съюз в ООН, осъждайки Суецката експедиция на Антъни Идън от 1956 г. Ричард Никсън прекратява разузнавателното и ядреното сътрудничество, когато преценява, че Едуард Хийт се обвързва с Европа. Роналд Рейгън се поколеба, преди да подкрепи войната на Маргарет Тачър за връщането на Фолклендските острови. В тези епизоди нямаше злонамереност. САЩ просто отстояваха своя национален интерес.
Асиметрията е очевидна и при условията, при които САЩ снабдяват Великобритания с въздържащ ядрен потенциал. Британците настояват, че тяхната ракетна система Trident е изцяло „независима“. По-внимателният поглед показва друго. Вашингтон изисква системата да работи под командването на НАТО, освен ако „не са засегнати върховни национални интереси“.
Кабинетът на Харолд Макмилън се тревожеше за това, когато сделката беше сключена през 1962 г. И с десетилетията САЩ поеха контрола върху поддръжката и обслужването на ракетите. Както ми каза бивш посланик на Обединеното кралство във Вашингтон, Великобритания зависи от САЩ, за да работят нейните възпиращи средства.
Нищо от това не дава основание да се предполага, че след като взриви европейския стълб на своята външна политика Великобритания трябва да скъса със САЩ. Опасността обаче е от плъзгане към все по-дълбока зависимост – че след Брекзит връзката става по-малко партньорство и повече пленничество. Британските въоръжени сили вече изглеждат като придатък на американските.
Германия и, някой би се осмелил да каже, Франция остават силни съюзници на САЩ, докато отстояват това, което привържениците на Brexiter наричат „суверенна“ независимост. Отношенията им с Вашингтон са по-здрави поради липсата на необходимост, както е с Лондон. Между другото Байдън си позволи да посочи Франция като „най-стария съюзник на Америка“.
Брекзит изисква фундаментална преоценка на интересите на Обединеното кралство в областта на сигурността и отбраната – и на съюзите и способностите, от които то се нуждае, за да ги защити. Тясното сътрудничество с европейските съюзници, ако не с ЕС, неизбежно ще бъде част от това, както и отношенията с Вашингтон. Обективната оценка, обаче също така би повдигнала въпроса дали Великобритания не би могла да разгърне своите дипломатически, разузнавателни и военни сили за по-значителен принос към международната сигурност. Водеща роля в стабилизационните програми след конфликта?
Наскоро чух водещ експерт по разузнаването да обяснява как националната сигурност все повече се определя от технологичното предимство в цифровите комуникации и изкуствения интелект. Макар и успокояващи, като емблеми на националния престиж, е трудно да си представям как изключително скъпите ядрени ракетни системи и големите уязвими самолетоносачи са отговор на тази заплаха.
По статията работиха: Петър Нейков, редактор Божидарка Чобалигова
investor.bg
