Публикуваме писмо, изпратено до редакцията на БУДИЛНИКЪ без редакторска намеса:
От Костадин Граматиков/ Kosi Gramatikoff, USA
Уважаема министър,
С голяма тъга, разочарование и притеснение търся Вашата помощ.
Аз съм продукт на Българската академия на науките (БАН) и един от
най-добрите ученици на бившия министър на образованието проф. акад.
Асен Хаджиолов. 1992 г. не беше добра за биологичните науки в
България, повечето квалифицирани и опитни учени напуснаха страната,
включително моят преподавател д-р Олег Георгиев. След няколко години
финансови борби в БАН, получих стипендия в кантон Цюрих (Швейцария) и
3 години по-късно защитих втората си докторска дисертация (април 1995)
в Цюрихския университет. Ситуацията с финансирането в България все още
не се подобряваше и аз потърсих нови възможности в САЩ. Така се случи.
Озовах се в Сан Диего (Калифорния) и живея тук от 27 години като част
от най-иновативния център за биотехнологии в САЩ. Няколко години след
като влязох в САЩ, правителството ми даде гражданство в категорията
Извънредни способности (разработих ваксини срещу ХИВ и рак).
В обобщение, през годините тук в Калифорния имах възможността да работя
в топ компании, с най-умните учени и най-умните бизнес разработчици.
Върнах се обратно в друг университет, тук, в Сан Диего, за да получа дипломата
си по бизнес, което повиши способностите ми за интегриране на
науката и иновациите.
През всичките тези години не е имало нито един ден, в който да не съм
мислил как да се върна в България. Въпреки това, както се драматизира
в известната песен „Хотел Калифорния“: „Можеш да напуснеш, когато
пожелаеш, но никога не можеш да си тръгнеш!“.
И все пак намерих смелостта и силата да си тръгна!
Очаквам, че животът в България се е подобрил и най-важното е, че българските биотехнологии и медицина могат да се възползват от моите обширни познания и опит.
През лятото на тази година (май 2023 г.) бях поканен да се върна във Варненския
медицински университет и да ръководя Катедрата по Технологии и
Иновации. Бях много развълнуван да мисля, че мога да се върна и да
започна нов живот в моята страна!
И оттук започнаха всичките ми проблеми!
Причината за проблемите беше, че се ожених за момиче, родено в Китай.
За да вляза в България със съпругата ми, трябваше да осигуря
безкрайно количество документи, всеки с апостил от щата Калифорния и
дори от правителството на САЩ, което отне повече от 7 месеца от
първоначалното намерение (да не говорим за цената в >$50,000).
Най-интересното е, че дори след 14 запитвания по имейл,
изпратени до българското консулство в Лос Анджелис с подробности
относно КАК ДА получа виза за жена ми – не успях да получа изчерпателен отговор. Напротив, трябваше да открия за период от 7 месеца чрез метода проба-грешка, колко труден и противоречив е процесът. Въпреки факта, че
имах валиден български паспорт, трябваше да се чака един месец в град
Добрич (където съм роден) да получат потвърждение от Министерството на
правосъдието, че все още имам българско гражданство и не съм се
отказал от него, въпреки уверението от паспорта ми!
Като цяло процедурите бяха връщане
с най-малко 3 стъпки назад, които бяха необходими преди
кандидатстването за виза-D за жена ми (която също се оказа блокирана в
напълно замразения имиграционен процес в САЩ след „имиграционната
реформа“ на Доналд Тръмп. Всички тези 7 месеци бяха „прескачане на
примките“ на бюрокрацията до безпрецедентна степен. Трябваше да
отлагам срещата си във Варненския университет 3 пъти. Беше ми
невероятно трудно да обясня цялото това необяснимо пътуване през
нелогични процедурни примки на колегите си там.
Миналия месец (13 октомври 2023 г.) най-накрая успях да кандидатствам
за дълго подготвяната виза-D за жена ми. Между няколко документа
трябваше да представя и адрес на пребиваване. Аз никога не съм
имал личен имот в България (апартамента в който живеех тогава се водеше на родителите ми) и единственият ми жив роднина е майка ми, която е в
напреднала възраст и която не може да помогне с никакви документи.
Предоставих четири адреса, включително един на близък приятел в Добрич
(където съм роден), и дори адрес на потенциален наем във Варна. Как бих могъл да имам постоянен адрес след 30 години далеч от дома? За това
изискване за адрес от българското консулство в Лос Анджелис не ме е
предупреждавало или поставяло конкретно изискване преди или по време
на кандидатстването!
След 30 дни чакане за визата (общо 7 месеца от началото на всичко
това) миналия петък (13 ноември) се свързах с миграционни служители в
град Добрич, които търсеха местоживеенето ми в къщата на майка ми в
Балчик, изплашвайки я до смърт с неканената им визита и гестаповски
разпит за миналото ми, оставяйки впечатление в съзнанието на горката
ми майка, че трябва да съм станал престъпник, който нарушава
имиграционния закон на България! При запитване за какво става въпрос –
изглежда, че служителите по миграцията са действали въз основа на така
нареченото „ограничено знание“ за един адрес, на който живях преди
много години, който вече не е собственост на майка ми – въпреки факта,
че подадох четири адреса .
Служителите по миграцията твърдят, че
българското консулство в Лос Анджелис НЕ е изпратило и четирите
адреса за проверка, които посочих по време на кандидатстването си – а само един –
използван за издаване на паспорта ми преди няколко години (Кубадин
No1, Добрич).
Това постави началото на нова каскада от документи и нотариуси,
които ми препоръчаха, по моя инициатива, да изпратя директно в българското консулство в Лос Анджелис, декларация за осигурено жилище и адрес за регистрация.
На което от консулството веднага
реагираха, че това не е правилният ред (Kanalen Red)! С няколко думи,
тези миграционни служители ме изпратиха на „преследвам диви гъски“
и майсторски прехвърлиха отговорността върху раменете ми – пращайки ме
в задънена улица!
Така след общо 7 месеца и по-конкретно след 33 дни чакане за визата
(за която ми казаха, че ще бъде готова след 45 дни), процесът
изглеждаше изхвърлен и не можеше да се предвиди видимо решение!
След цялото това мъчително преживяване аз се питам: Това ли е всичко,
защото на никой не му пука, никой не знае какво да прави, всички
комуникации са прекъснати, никой не уважава съседите си или просто съм
наказан, че съм толкова години далеч от дома?!
Когато споделих това с колеги в други страни… сравненията са
невъзможни. Например, китайското правителство е разработило специални
програми за напредналите завърнали се (докторанти, наречени
„костенурки“) не само за бързо настаняване, но и за финансово
стимулиране и възнаграждение за завръщането им, внасяйки целия си
опит, натрупан в САЩ, за да дадат своя дял в напредването на страната им.
Румъния е подобен пример – по думите на друг колега, Румъния предлага само един месец преходен период за професионалисти от моята категория.
В Китай са ми предлагани позиции, където ще съм издигнат до позицията на
„кавказки цар“. В Румъния можех да се присъединя към всеки университет
без всички тези проблеми за много по-кратко време. И не съм гражданин
нито на Китай, нито на Румъния. Защо да ходя в страни, които не ме
интересуват?
Изкушаващо е да се запитаме: Какво кара горните две държави (Китай и
Румъния) да ценят собствените си граждани или дори чужди граждани
повече от България? Чувствам се дълбоко засрамен, когато трябва да
обяснявам на колегите си през какви проблеми трябва да премина, за да
се върна в Родината си с намерение да допринеса нещо полезно.
Освен това чувствам, че правата ми като гражданин и семеен човек са нарушени
от невидим враг, разпръснат по ведомства и процедури!
Споделих с българската диаспора своя горчив опит и чух, че опитът ми досега
не е изненадващ, че мнозина са минали през различни, но подобни
болезнени пътувания. Това обаче не ми донесе никаква утеха. Тогава чух, че
може би, в Министерството на външните работи може да има някой, който да ме чуе, да възприеме моята ужасна история и да се намеси, за да спре цялото й безумно развитие.
Други ми препоръчаха да намеря български вестник, за да
публикувам тези болезнени мемоари…
Мога категорично да заявя, е, че в Калифорния няма дори
частица от този вид неправилно функциониране или дискриминация, макар, че, САЩ не е моята страна, тя не е мястото, където бях роден и не е това, което най-много ценя!
Така че се надявам в сегашното правителство на България да има
нови хора, които са видели как функционира останалият свят (да не кажа
най-ефективните страни). И тъй като са нови, те може да искат да
подобрят и да доведат България до различен имидж и ниво на работа,
противоположно на стагнацията.
С надежда желая да можете да разберете нашата голяма беда и да ни
помогнете да разрешим ситуацията възможно най-скоро! Ще се радваме да
чуем с Вас или Вашия персонал възможно най-скоро.
С най-добри пожелания,
д-р Коси Граматиков и Менг (Мила)
Все още чака в Сан Диего
+1 858.531.2703
kosi.gramatikoff@gmail.com
PS: Извинете, нямам редактор на кирилица, може да има грешки. Моля, не се колебайте да поискате друга информация.
#2 (МВнР)
За 30 години извън България имаше много трудности. Но никоя не може да
се сравни по болезненост с това което преминавам през последните 4
месеца. Да бъдеш постоянно отхвърлян в САЩ за това че принадлежиш на
друга култура е прикрита Англо-Саксонска форма на расова
дискриминация. Но да бъдеш отхвърлян най-официално от собствената си
култура, с помощта на множество противоречиви процедури, е не само
узаконена некадърност и липса на елементарна логика, но и най-вече
узаконена коравосърдечност.
От преди 4 месеца получих предложение за работа във Варна Медицински
Университет. За тези 4 месеца се боря със едно процедурно чудовище –
получаване виза-Д за моята съпруга. Ключовите Условия за тази виза не
изглежда измислени от здравомислещ разум. Например, едно от
виза-Д-изискванията е чуждия брак да се регистрира в България преди
съпругата да е прекосила границата?! Друго безсмислие: Българския
гражданин да предостави адресна регистрация/собственост, въпреки че не
е бил в България за много години или никога не е имал такава
собсвеност?! Мога да продължавам да изреждам други безмислици. Може би
най-възмутителното е когато в България се изискват документи от САЩ,
за които никой няма понятие как те се постигат, какви са затрудненията
около издаването им, или дали въобще те са възможни?! Предполагам че
изискванията за такива документи са измислени от Български
администратори, които никога не са общували директно с чужда (САЩ)
администрация, а вместо това най-вероятно само копират от интернета
криворазбрани описания. Всичко това е много обезпокоително и
разстройващо!
Феноменалното е че описаните по-горе безмислици, превърнати в
държавно-официални процедури, изглеждат толкова нормални за
обслужващия персонал в редицата въвлечени Български учреждения, че те
ги изпълняват не само с чувство за преувеличена отговорност, но и със
чувство за принадлежност към една ‘модерна’ претендираща за съвършенство
бюрокрация. Особено когато колелцата на тази бюрокрация се въртят без
синхрон и комуникация с останалите колелца или собствения си двигател.
Последното беше наблюдавано през миналата седмица, и което всъщност
‘преля чашата’ на търпението, да предизвика този повик за помощ
директно към Министерството на Външните Афери.
Колеги споменаха че има положителни сили в това министерство, които са
способни да преценят не само личната драма и страдание, но и
отрицателното им въздействие върху Българската надежда за национален
прогрес и културално бъдеще.
Това писмо е моят повик за помощ и съдействие, с надежда не само за
незабавна корекция на нашия семеен казус, но и за подобрение на
административната обстановка за всички онези, които биха изстрадали
нашия път на проба-и-грешка, вместо пътя на човещина, разум и
справедливост.
С най-голямо уважение ще очаквам Вашата помощ, ответ и завършване на
нашите четиримесечни тегоби по така дълго очакваното завръщане в
България, възстановявайки здравомислието в държавното управление.
Костадин Граматиков
И съпруга: Менг Янг
Сан Диего, Калифорния
#3 (МВнР consular@mfa.bg, Nov 25)
Уважаеми Г-н Воденски,
Вашия емайл съдържащ един ПДФ файл не изглежда персонализиран за нашив случай, вместо това изглежда написан по матрица или просто съдържащ инструкция, която би трябвало да бучъде дадена 7 месеца назад, когато контактувах за пръв път Консулството в Лос Анджелис.
Така че не е ясно какво е съобщението което този ПДФ носи, ако въобще такова съобщение е приоритизирано?!
Бихте ли бил така добър да разясните на простосмъртния тук, каква е целта на това съобщение (ако въобще има такава)?
В края на ПДФ има спомената думата “съдействие”. Ако такова наистина се планува – в какъв срок това “съдействие” ще бъде предоставено? Ние чакаме за резултат от 7 месеца!!!
Ще чакам с уважение Вашият отговор, както ще търся съдействието на Министър Габриел, докато правата ми на Български гражданин не бъдат възобновени и случая с визата разрешен положително!
Ако имате мобилен телефон на който може да се свържем (през Вибер), моля не се колебайте да изпратите или позвъните директно на моят мобил: +1 858 531 2703.
Костадин Граматиков и съпруга Менг Янг
***
