Ролята на статута, неверието в експертите и опростяването са сред обясненията на този феномен
Снимка: Bloomberg
От 2016 г. странна поредица от събития оспорва вярата ни в политическата рационалност. Първо популизмът (предимно вотовете за Brexit и Доналд Тръмп), след това пандемията и сега инвазията на Владимир Путин в Украйна разкриха скритите преди това знаци на погрешното мислене. Хората продължават да действат очевидно против собствения си интерес, от гласувалите за Brexit (който ги прави по-бедни) през антиваксърите (рискуващи да умрат) до руската държава (която унищожава благосъстоянието на своите граждани), пише Саймън Кюпър за Financial Times.
Всъщност, може би емблематичният политик на нашето време Тръмп показва несравнимо разбиране за човешката ирационалност, сякаш е погълнал цялата поведенческа икономика. Междувременно опонентите на тези движения, като мен, не успяват да предвидят техните следващи нелогични избори. Тук се опитвам да идентифицирам най-големите ирационалности и от двете страни.
Първа е заблудата на личния интерес: схващането, че хората винаги ще избират своята собствена икономическа полза. От времето на Карл Маркс до 2016 г. беше широко разпространено мнението в стил „икономиката, глупако“ – аналитична грешка, която продължавах да правя. Почти единственият аргумент на кампанията за оставане в ЕС преди референдума във Великобритания беше, че Brexit ще направи страната по-бедна.
Но проучване на учените Роджър Ийтуел и Матю Гудуин, проведено след референдума, показа, че повечето поддръжници на напускането се интересуват повече „от възприеманите заплахи за тяхната идентичност и национална група“. Най-накрая разбрах, че когато хората трябва да избират между статута си, доходите или самия живот, мнозина избират статута, което предполага, че руският елит може да предпочита европейската война пред отстъпление, унищожаващо статута.
На следващо място са заблудите около експертното мнение. Става очевидно, че много хора не разбират как работи то и изискват сигурност и прецизност, които това мнение обикновено не може да предложи. Експертите не винаги са прави. Те просто грешат по-рядко от не-експертите. Но хората отхвърлят експертното мнение, като посочват грешката на единичен експерт.
Нещо друго, което е недобре разбрано: експертизата се развива с времето. Нашето разбиране за ковид се променя, докато експертите научават повече. И накрая: експертите са по-добри в това да обяснят случилото се, отколкото да правят прогнози. Така че ние знаем повече за механиката на климатичните промени, отколкото за бъдещата им траектория.
Когато бъдат помолени за предвиждания, експертите предпочитат да изложат набор от възможни сценарии. Но това е твърде блудкаво за някои хора. Виждаме търсенето на сигурност в споровете за безопасността на ваксините или ядрената енергия. Начинът да се мисли по тези въпроси е чрез оценка на относителния риск: приемането на ваксина срещу ковид представлява малък риск, значително надвишаван от ползите. По същия начин бъдещите рискове от ядрената енергия вероятно са по-малки от настоящите опасности от изменението на климата. Но относителните рискове изглеждат трудни за разбиране.
Разбира се, много хора не приемат експертното мнение по причини, свързани със статута: експертите може да са наясно с нещата, но са арогантни. Популярна алтернатива на експертизата е „симплизмът“ (опростяването – бел. прев.): вярата, че сложните проблеми имат прости отговори. Симплистите не могат да приемат, че някои обяснения може да са верни и все пак твърде сложни, за да ги разберат обикновените хора. Предпочитат да обвиняват, да речем, лошите елити, отколкото неразрешимите обществени каузи. Те се придържат към своите възгледи каквото и да става, както застъпниците за Брекзит отказват да признаят, че той е провал.
Симплистите харесват теориите на конспирацията. Всяко събитие може да бъде обяснено по задоволително прост начин, като се обвинява човек или група, които се приема, че могат да се възползват от него, от вещица преди 400 години до Джордж Сорос днес. Има трогателна вяра в силата на злодеите от елитите да координират свързани по невероятен начин конспирации.
Има я и партизанщината. Както Стивън Пинкър твърди в скорошната си книга „Рационалност“, повечето хора не искат да бъдат рационални: те просто искат тяхната страна да спечели спора. Когато се опитват да разберат света, първият им въпрос е: кого подкрепям?
Избирайки своята страна, някои хора одобряват нарушаването на нормите – от невчесана коса до арогантни криминални прояви – което приравняват с автентичността.
Хората също така подкрепят политиците, които разказват забавни истории. Това предимство на думите пред доброто управление прониква и в американската левица, която понякога е обзета повече от безчувствената реч, отколкото от дискриминационните социални структури.
Когато хората оценяват персонажи извън собственото си общество – Путин, да речем – те често използват принципа „враг на моя враг“. Много западни десни харесваха Путин, защото той се противопоставяше на техните врагове: феминистки, гейове и Хилъри Клинтън. Понякога обаче врагът на вашия враг е просто военнопрестъпник.
Когато политическите лидери бъдат атакувани, партизаните отговарят с отклоняване на темата. Така че всяка критика към Тръмп води до атаки спрямо Джо Байдън. Но отклоняването на темата се основава на заблудата „две грешни страни показват кое е правилно“, а освен това обикновено е несъизмеримо по степен: и Тръмп, и Байдън имат дефекти, както и всичко останало, но единият от тях може да унищожи демокрацията в САЩ, докато другият е просто посредствен.
Сега, когато обясних ирационалността, хората със сигурност ще я загърбят.
По статията работиха: Петър Нейков, редактор Елена Кирилова
investor.bg
